Разказите на заслужилата художничка на Русия Лилия Сокуренко за приятелството й с българската писателка Петя Караколева на първо слушане звучат мистично. Преди 28 години свете се запознават на площадката пред асансьора в една московска болница. Петя (тогава е едва на 35 г.) е поразена от коварна болест, от която по-късно умира. Преди дни Лилия гостува в Кърджали, за да се поклони на паметта на Петя Караколева, на чието име е учредена национална награда за детска литература.
Портрета на Петя Караколева тя е донесла при първото си гостуване в София преди три години. Художничката прави всичко възможно за популяризирането на творчеството на Петя в Русия. В Москва се правят премиери на книгите й, Лилия подпомага тяхното издаване там.
През 1992 г. Петя Караколева пише цикъл „Натюрморти”. През същото време, след като отдавна вече са си изгубили дирите, Лилия рисува абсолютно същите картини, сякаш чете от разстояние стиховете на далечната си приятелка. Това разказва Тамара, сестрата на Петя, посветена в тайнството на силната духовна връзка между двете.
Дългото пътуване и Гарванът
Лилия казва, че пътуването й до България е най-дългото в живота й. Започнало е през 1982 г., от запознанството и с поетесата. Тогава близо месец двете жени са непрекъснато заедно в болницата, а след още седмица Петя отлита обратно за София. Пътищата им никога повече не са се срещнали на живо, а писмата са се губили незнайно къде и как.
По време на лечението им обаче общата болна стая се превръща в художествено ателие. Тогава Лилия рисува портрета на Петя и едва преди 3 г. го донася в София.
„Аз бях буквално потресена от личността на Петя, уникален човек, изумителна класическа красота! Тя живееше в София, аз –между Твер и Москва. Изминаха 15 години, не бяхме се чували и виждали”, спомня си тя.
Веднъж влиза в ателието си в Твер и някак внезапно погледът й се заковава върху портрета на Петя. „Нещо ме разтърси, хвана ме за гърлото, връхлетя ме усещането за загуба. Помислих си, че повече никога няма да я видя, няма да узная нищичко за нея. А после нарисувах гарван с разперени крила, това стана фон на портрета.
Петя беше жена със стъписваща красота, а гарванът зад нея й придаде особен трагизъм”, разказва художничката. След още 10 години се сдобила с интернет. Изписала името на Петя и мрежата я засипала с огромна информация, в това число и със съобщението за смъртта й.
„Оказа се, че точно когато съм нарисувала гарвана, тогава тя е напуснала света...Още едно доказателство за дълбоката ни вътрешна връзка! Открих сведения за приятелката си, когато тя вече беше станала име на награда”, говори с тихия си глас Лилия.
Тогава започнала да търси други точки за съприкосновение, натъкнала се на сестра й Тамара. Написала й, че е рисувала Петя и че може да изпрати фотографията на портрета й. През 2007 г. най-после пристига в България, но не и в Кърджали. Общинарите пропуснали да я поканят, макар да знаели за нейното пристигане и за магическата й връзка с Петя.
Лилия, единствената, нарисувала Солженицин
През 2000-а година Лилия се запознава със съпругата на световно известния руски дисидент на една изложба, колеги я убеждават да й подари свой албум с репродукции на живописни платна. Наталия Солженицина го разлистила, поразгледала го и втренчено заявила: „Приличате ми на истински художник”.
След две седмици домашният телефон на Секуренко иззвънял. „Лилия Прохоровна? Аз съм Солженицин. Харесват ми картините ви”, каза той и коленете ми омекнаха. Говорихме близо половин час. Разказах му за баща ми. Щом толкова ви харесват моите работи, може да нарисуваме и ваш портрет, предложих му тогава аз”, спомня си за голямото събитие художничката. Всяка минута от следващите две години ми е ангажирана, отсякъл той. След 8 месеца й позвънила жена му. Тя съобщила, че Лилия има шанса да види най-големия руски дисидент на церемония по връчването на награда на фонд „Солженицин” и я посъветвала да пристигне по-рано, за да си намери подходящо място.
Наталия предупредила, че съпругът й категорично не допуска да бъде рисуван, но специално на Лилия разрешава. „Самият той и не подозираше, че аз го рисувам. Съпругата му се доближи до него и му прошепна нещо, тогава той застина на място и започна да ме гледа. А вечерта всички телевизии показаха как аз си седя сред публиката и го рисувам. Господи!”, спомня си Лилия. После се запознали – лично, ръцете и краката на Лиля омекнали. Но не общували така, както би й се искало. Жена му пак й повторила, че до момента никой не е имал възможността да го рисува от натура. Сега портретът му е изложен в Музея на съвременната история на Русия в Москва, на Тверския булевард, където някога е имало английски клуб. Този портрет беляза едва ли не епоха в живота ми, но историята на това всъщност не е голяма, признава известната художничка.
Раните на съдбата
Лилия Секуренко счита себе си за жертва на политическите репресии. Баща й, художник, е бил 10 години в лагерите от 1942 до 1952 г. В лагера край Орск, Оренбургска област в Урал, се е запознал с майка й, пламнала луда любов. Тя е немкиня, през 1937 г. арестуват баща й и други нейни роднини, общо 23-има души. Ранната й възраст преминава през трудовите и сталинските лагери. Майката на Лиля била освободена 3 години преди мъжа си и вече на свобода е родила момиченцето си. Доста по-късно, през 1965 г., двамата са реабилитирани. „Репресирани са без всякаква причина, без престъпление, като всички останали по онова време. Баща ми не успял да завърши художественото училище в Одеса, взели го на фронта, а под Сталинград го арестували. Осъдили го на 10 г. каторга... А после в продължение на 10 г. там е било забранено да се живее в определени градове. Така се установили в Орск, където съм родена. Баща ми не успя да се реализира като художник, аз съм въплъщение на неговата мечта”, разказва Секуренко. Той умира по същото време, когато и Петя Караколева е напуснала света, а година след това Лилия изгубва и майка си. Живее в изкуството, има зад гърба си над 20 самостоятелни изложби, 7 от тях в Москва, както и други в САЩ, Австрия, Холандия, Германия. Самата Лилия е многостранен талант – започнала е образованието си в музикално училище, специалност пиано, прехвърля се да учи живопис в художественото училище, два нейни поетични сборника са отличени с високи награди.
