Нашата история е наситена от неизброими героични мигове на непреходна бойна слава, дали ни поводи да се гордеем с великия български войник. Една от най-бележитите ни войскови части е легендарната І Софийска пехотна дивизия, прочута повече с прозвището „Желязната”. Тя участва в едни от най-победоносните ни сражения, като влиза в бой с турците при Люлебургаз, Бунархисар и Чаталджа, със сърбите при Ниш, с гърците по поречието на Струма, с румънците при Тутраканската крепост, с руснаците при Кубадин и т. н.
Трите сгради на казармите на нейния Първи и Шести полк са били разположени на мястото, където днес се издига НДК. Върху калканите им са били поставени плочи с имената на загиналите в битките близо 4000 офицери и войници. Когато казармите са съборени, двете стени са запазени (третата е разрушена по време на бомбандировките през 1944 г.) и са оформени като своеобразен мемориал, около който години наред се провеждат паметни тържества и военни паради.
Когато започва подготовката за честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава, комунистическото ръководство решава, че тъкмо това място е най-подходящо да се издигне грандоманската сграда на Народния дворец на културата и паметник, посветен на знаменития юбилей.
Така с лека ръка стените са съборени, а детайлите с черните гранитни плочи са описани и прибрани в складовете на Института за паметниците на културата. Въпреки това, още тогава е взето решение мемориалът да бъде подновен, но на друго място.
За целта дори лично от проектанта на НДК – арх. Атанас Агура, е изготвен грандиозен проект с 12-метрови стени и е определено къде да бъде възстановен. А именно – там, където са били бившите казарми на ШЗО, край днешния хотел „Хилтън” в столицата.
Идването на Десети ноември спира изпълнението на тази инициатива и тя се възражда наново едва през 2001 г. по предложение на Съюзът на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища, по-известен сред обществеността като Съюз на царските офицери.
Проектът е изваден от архивите, осъвременен е и е утвърден наново от всички необходими инстанции, а Министерство на отбраната надлежно се сдобива с право на строеж. Стига се дори до удрянето на първа копка от тогавашния военен министър Бойко Ноев, който в компанията на синята културна министърка Емма Москова, по това време директор на Националния институт по опазване на паметниците на културата, забива лопатата и поставя камък с надпис, че тук ще бъде възстановен паметника на Желязната дивизия. Камъкът още си стои на мястото в неугледния пущинак зад помпозния хотел, но вече едно десетилетие само е опикаван от разхожданите в окрайнините на Южния парк кучета.
През изминалите години правото на строеж периодично изтича и наново бива подновявано. Междувременно столичния общински съвет тихо-мълком подготвя съхранените стари плочи с имената на загиналите войни да бъдат продадени и само намесата на „царските офицери” предотвратява това да се случи.
По-късно, по времето на министър Николай Цонев, отново настъпва някакво раздвижване по въпроса. Цонев твърдо решава да възстанови паметника, дори се стига до определянето на изпълнител на обекта – изграждането е възможено на гвардейската част. С наближаването на изборите обаче министърът осъзнава, че няма да му стигне времето делото да бъде завършено, та да бъде използвано като предизборен коз, и сам се отказва от проекта.
Така и досега в бюджета на МО не са планирани финансови средства за построяването на мемориала. А те хич не са малко. По разчети от 2001 г. само за основната му част, без гранитните плочи с имената на загиналите, ще са нужни 3,5 милиона, а днес може би и повече.
Докато военните се потриват, през 2008 г. НС приема Закон за военните паметници, съгласно който тези мемориали са публична общинска собственост. Сега вече от МО си намират основание да се ослушват – защо да финансират нещо, което автоматично ще стане собственост на Софийската община?! Парадоксът може да се реши много лесно, като се прехвърли правото на строеж на столичната общинска администрация. Само че нито министерството прави някакви постъпки в тази насока, нито пък управлението на София повдига въпроса.
В същото време Столична община и Министерство на културата, докато оглавявано от Стефан Данаилов, отделиха преди години няколко милиона, за да отремонтират рушащия се паметник „1300 години България”, издигнат на мястото на съборения мемориал на Желязната дивизия. В момента той представлява повече от жалка картинка и човек трудно може да си представи какво точно е изобразявал при откриването си преди 30 години. Монументът не приличаше на нищо още тогава.
Малцина знаят, че дори на Тодор Живков му се е повръщало от него и той правел всичко възможно да променя маршрута си из столицата така, че да не го вижда. Неговият създател скултпторът Валентин Старчев пък преди време се оправда, че срокът за издигането му бил много кратък и всъщност бетонно-бронзовата грамада така и не могла да бъде завършена в първоначалния й замисъл. Пък нали „бързата работа – срам за майстора”.
Циганите обаче най-безсрамно свариха да отмъкнат кой какво може – ламарини, железа, букви... Само тежките 7-метрови фигури, хванати здраво за бетона, не успяха да демонтират. Добре, че дойде Йоан-Павел II и като се разбра, че папамобилът му ще мине покрай НДК, домакините му набързо спретнаха една тенекиена ограда. Не че тя го скри повече, отколкото един смокинов лист скрива всичките срамотии по едно разголено тяло. Но пък тя предостави безвъзмездно широко поле за изява на поколения знайни и незнайни творци на графити. През ноември м. г. в чест на 125-годишнината от битката при Сливница, в която дейно участие взима и Софийската дивизия, активисти от ВМРО боядисаха част от загражденията в цветовете на родния трибагреник, при което еклектиката стана пълна.
Споровете дали да се премахме, или да се реставлира гигантския колос пред НДК продължават и до днес, без да е постигнато окончателно решение. Макар че според нормативните актове директно би трябвало да бъде окачествен като незаконна постройка, тъй като изпълнението му така и не е одобрено от комисия на Министерство на културата, но въпреки това е открит, заради официалните гости, дошли за честванията на 1300-годишнината пред НДК.
Каквато и да е съдбата на не само грозната, но и опасна гламада пред културния ни дворец в центъра на столицата, не би трябвало повече да се отлага възстановяването на мемориала на славната Първа Софийска пехотна дивизия, на нейните железни войници и офицери, оставили телата си по бойните полета в името на победата на Българската армия и спасението на родината. Още повече скоро ще изтече поредния срок на правото за неговия строеж и изграждането му отново може да остане под чертата в плановете на отговорните институции. И столицата ни ще продължи да е един от малкото градове в страната без войнишки паметник. Голям срам!
