Момент от празничното богослужене в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ по повод канонизацията на Баташките и Новоселски мъченици
10 Април 2011, Неделя
След всички удари срещу Българската Православна църква, след опитите да се „прекърши гръбнака й” (според израза на Хайтов) чрез разкола, след безумните обвинения на нашенските полуинтелгенти, че църквата ни е безразлична към важните социални проблеми на нашето време,
Автор: Стоян Георгиев; Снимка: БПЦ
Българският синод канонизира Баташките и Новоселските мъченици за светци и застъпници на отечеството ни пред Божия престол. Един велик акт на признателност за саможертвата на нашите деди, защитили с кръвта си християнската вяра и родината.
Това знаменателното събитие изведнъж консолидира нацията ни, раздирана от противоречия, политически скандали, икономически недоимък, безработица и мизерия.
Когато България пада под турско робство и Патриарх Евтимий е осъден на заточение, той трогателно се разделя с търновци. Тази покъртителна сцена е описана от неговия ученик Григорий Цамблак, който казва, че и „камъните плачеха със сълзи” през онези трагични дни, когато „живите облажаваха по-рано умрелите”. Тогава отчаяният и обезверен народ пита своя героичен патриарх: „Кому ни оставяш, свети пастирю?”, а достолепният светец отговаря: „На света троица ви предавам и сега, и навеки!” Тази света троица е християнската вяра, за която хиляди българи са слагали главите си на дръвника и с презрение са гледали убийците си в очите. Ако някой е чел описанието на баташкото клане от очевидци, биха му настръхнали косите. Някогашните корави българки са полагали настрана невръстните си чеда и смело са коленичели пред кървавия ятаган. Какъв героизъм и какво величие! Може би трябва по-често да припомняме този факт на днешните им правнучки, които се развяват с шалвари по улиците и се сополивят пред сиропираните турски сериали.
Незабравими са огнените слова на Захарий Стоянов от неговите „Записки по българските въстания”: „Аз призовавам всичко, що е чисто българско, всичко честно и любящо своята родина, да присъства с нас заедно на това българско светилище, на тоя жертвеник за нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, на безброй невинни моми и момци. Батак, славният и злочести Батак!”
Нашият велик летописец и революционер е имал ясното съзнание за светостта на мъчениците за българската свобода, които днес Българската църква канонизира. Защото какво друго, ако не любов към отечеството и упование в Христа са окуражавали тези 3500 души да не приемат мохамеданската вяра и да измрат до крак сред пожара, насилието и безмилостната сеч? Кое е онова велико дръзновение, изкарало кротките абаджии и терзии на ридовете на Средна гора с черешовите топчета на рамо? Откъде е дошло „пиянството на един народ”, както го беше определил Вазов? Несъмнено от жаждата за свобода, от достойнството на поробения и от вярата Христова. Цели семейства са били избивани пред очите на родителите им, майки са били изнасилвани пред децата им, деца са били вдигани на щиковете пред майките им. Ятаганът не е подбирал ни възраст, ни пол, ни богатство. Църквата „Света Неделя” в Батак се е превърнала в светиня за българския народ, в една изстрадана Голгота. Канонизацията на нейните храбри защитници най-после ще затъкне хлевоустите усти на родоотстъпници като Мартина Балева и хулители като Улф Брунбауер, на изперкали интелектуалци и недоучили многознайковци.
Трагедията в Ново село (днешното Априлци, Ловешко) е не по-малко величава от баташката, макар че загиналите тук са около 700 души. Ядрото на тези новоканонизирани светци са осемте монахини от девическия манастир „Света Троица” и двама свещеника, като единият от тях – Георги Дългодрейски, основател на Севлиевския революционен комитет, показва чудеса от храброст пред лицето на озверелите башибозуци, които запалват манастира. През април 1876 г. именно монахините и свещениците са поддържали продоволствения склад на въстаниците от региона.
След анкетите на чуждестранните кореспонденти Ахмед ага Барутанлията, предвождал башибозушката сган при баташкото клане, бил изпартен в Диарбекир, където умира в нечувани мъки, разяден от проказа. Преди да издъхне, той повикал кмета на новоосвободения Батак, за да му поиска прошка, но кметът му отвърнал: „Аллах вече се е погрижил за това”. Наистина страшно е било Божието наказание за този кръвожаден престъпник.
Последните канонизации на Българската православна църква са били на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански – двама велики народни будители. Канонизиран е и св. Княз Борис – Покръстител и неговият боголюбив внук св. Цар Петър. Канонизирани са също св. Теодосий и св. Евтимий Търновски, както и много мъченици на вярата през турското робство, загинали по зверски начин от ръцете на мохамеданите. Такива са били св. Георги Нови Софийски, св. Николай Софийски, св. Висарион Смоленски, св. Злата Мъгленска и много други. Всичко това доказва, че Българската православна църква винаги е била духовен водач на народа си и потвърждава пророческите думи на Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев): „Има православие – има български народ, няма православие – няма български народ!”.
