Седя си, в края на Страстната неделя и колкото повече мисля, толкова по- ме обзема страх един, вцепеняващ. Че съм лош, лош, лош християнин, злобен и отмъстителен.
Автор: Веселин Максимов; maximov@desant.net
Ей го, хората се смирили, постят, оврътняли от глад, говорят едни хубави работи, ходят всяка вечер на църква с прибелени очи. Пък аз си спомням едни неща, дето наливат кръв в мозъка и ми мърдат устата в съчетаване на грозни думи. И постоянно виждам други, които ме подсторват да пиша и говоря неприятни изречения.
Спомних си, как през 1984 година майка Маргаритка ме мобилизира в съботата преди Великден да изтупам килима. Довлачих го до общата тераса на блока, в който живеехме, опънах го на най-горната дъска и забумках с тупалката. По някое време на своята тераса, етаж по-нагоре се появи съседката Желязка.
Без да й трепне окото обърна кошчето от тоалетната и изсипа хартиите, употребени за задни цели. Потресените ми викове не й попречиха да го очука в ръба, за да падне всичко. А когато зазвънях на входната й врата, за да поискам някакво обяснение, истерично запищя отвътре „Какво искаш бе, простак!”
Спомних си тази случка, когато видях по телевизията призив да дадем прошка на всички, които грешат около нас.
Понеже занаятът ми изисква да съм постоянно в час, няма как вечер да не гледам новини като изоглавен. В една емисия видях за пореден път как посланик на велика сила у нас за пореден път дава акъл на правителството.
След което за пореден път посъветва народа. Това рязко ми напомни за друг предишен негов колега. Който също лееше мозък на управлението и обикновените българи, без никой да му ги иска, а когато рязахме тактическите ракети на полигона в Змеево, с мазнодоволна физиономия игра хоро на пъпа на Стара Загора. И той, и сегашният биват цитирани щедро, на пълен работен ден от всичко, що се нарича „медия” у нас.
Ето какви картини изникнаха пред мен, когато чух от един социален антрополог (Боже, каква дума!), че отдавна сме независима държава.
Като споменах думата „медия”, се сетих за една много интересна история точно от началото на Страстната седмица. Едно пиленце ми каза, че в една редакция, в един български град, за време от няма и един час се обадили две партийни централи.
Оттам недвусмислено заплашили, че въпросната редакция няма да види пукнат лев от изборните им бюджети, ако тутакси не бъде спрян един критичен материал. В който имало набъркани юнаци хем от управляваща, хем от опозиционна партия.
Няма да го забравя, чуя ли някой да твърди, че медиите у нас са свободни.
Нeотдавна Радо реши да сее орехи. Искал да облагороди едно свое парче земя, в крайморска община вярно, но далеч от всякакви атрактивни имоти, обрасло и буренясало, а гюрлюците – високи колкото човешки бой. Извади от джоба си няколко хиляди, спечелени с почтен труд, намери сертифицирани овошки и ги докара от един земеделски институт.
Понеже мястото му е труднодостъпно, нае високопроходим джип с шнорхел, за да прекара през реката фиданките, работниците и всичко останало. Хората изкопаха дупки, поставиха дръвчетата и почнаха да ги поливат. От близо седмица Радо не може да спи.
Отишъл един ден да си нагледа стоката и попаднал на страшна гледка. Всичките цъфнали фиданки били изтръгнати с бясна злоба от земята (Изтръгнати, НЕ отсечени), счупени на две и забити в дупките с короните надолу.
Не е зле да помните тази история, когато с въздишка отбележите, че българинът е добър стопанин, инициативен и уважителен.
Трябваше да чакам за интервю до едно кафене в центъра на града. Правех се, че зяпам разсеяно, но всъщност практикувах любимото си професионално занимание – да наблюдавам хората и определям от кой архетип са, според това, което вършат и говорят.
На най-близката маса до мен седяха мъж и красива млада жена. Тя беше облечена в анцуг, но това за моя град не е нещо ново, дори е нещо като запазена марка на „тарикатите”, на „вървежните”. Дочух и част от разговора, по-точно това, което изрече хубавицата: „А, де ше знам дали ше мога през лятото, надявам са. То и сега има работа, ама за 300 лева. За 300 лева няма да стана от леглото, предпочитам гладна да стоя...”
Много, много бих искал да не забравяте тези слова винаги, когато твърдим, че българите сме работлив народ.
На един друг Радо (не този с орехите) умря жена му. Когато се срещнахме на улицата, потресен изслушах историята на все още младия брадясал мъж с черна лентичка на ревера. Тя била болна от няколко години, тежко, но в никакъв случай нелечимо.
Изписали й сложна терапия със скъпи медикаменти. Той печели добре, но моментално решил, ако трябва - да продадат всичко, но всичко нужно за лечението да бъде набавено.
Ядец, обаче. Бащата на съпругата бил от Свидетелите на Йехова, нея също привлякъл към това вероизповедание. Забранил й категорично да взема каквито и да било лекарства. И тя с охота приела. Казах ви как свърши всичко това.
Преди дни футболни фенове, дошли на протестен митинг на политическа партия, нападнаха молитвената къща на гореспоменатите „свидетели”. Разбиха й вратата, чупиха обзавеждане и набиха двама. Адекватно ли ви се вижда?
Всичко това си спомнете, когато разни комитети у нас вият, че не сме толерантни и заплашват със съд.
Министър-председателят на републиката, в която живея, е бивш комунист, с партиен билет, плащал години членски внос. Той беше бодигард на принудения да напусне трона през 1989 година комунистически вожд.
След това работи известно време като важна особа в Министерство на вътрешните работи, по време на управлението на принудения някога да напусне страната цар. Който, напук на царствената си осанка, се яви на избори с простолюдието, излъга една част от него и се превърна в министър-председател.
Народът го въздигна, замаян от любов към него.
А след четири години така го намрази, че в момента неговата партия е два файтона народ. Сегашният министър-председател също беше избран с „Осанна” от простолюдието. Което напоследък все повече реве от него и неговото управление.
Би било добре да си припомняме тези неща. Винаги когато твърдим, че сме умна нация.
