Стариците в Кърджали са напълно спокойни, че отец Боян и днес ще ги нахрани, и благославят голямото му сърце
25 Декември 2011, Неделя
В Кърджали гладен няма да останеш, само попитай къде е църквата на отец Боян Саръев.
Автор: Златина Стоянова
Ще те нагости, легло ще ти даде и душата ти ще стопли с блага дума. Господ здраве и сила да му дава! … Това не е приказка, а истина, с която накацалите на пейките в двора на манастирския комплекс „Успение Богородично” старци ще ви посрещнат неизменно.
Църквата е на края на Кърджали, но всеки ден още в 10 ч. десетки възрастни хора са докретали пешком от всички квартали и тихичко се подреждат пред входа на трапезарията. Там те получават безплатна храна за целия ден. Всеки от тях знае всичко за другите. Мъката по изгубения спътник в живота, самотата, мизерната пенсия, болката за децата, прокудени на гурбет в чужбина – това са темите на разговорите, докато откъм кухнята се носят уханията на гозбите.
„Господ здраве да му дава на нашия поп, дето помага на закъсали и самотници като нас! Даже министрите и кметът не правят това за нас, което отец Боян ни дава, иначе сме за никъде!”. Така 76-годишният Костадин Кирев слага точка на дебата за палежите на коли в столицата, който кипи в мъжката групичка.
„Това ни е разходката. Самотата е тежка, беднотията – още повече”, обяснява 71-годишната баба Бонка от съседната пейка. Пенсията й на тютюноработничка от местната фабрика от 160 лева отивала основно за лекарства. И тя като другите вдовици идва от 8 години до църквата и кротко очаква торбичката с храната.
Радостина пък е жената, чиято поява предизвиква оживление. Тя е тази, която от 11 години по списък раздава храната. Благодарна е на този ангажимент. „Иначе лудницата не ми мърда. Аз имам хронично заболяване и сигурно щях да си умра самичка, но в църквата съм сред хора, полезна съм на някого и това ме спаси”, казва тя.
С широка усмивка и шумни пожелания за здраве и добър апетит тя връчва чантите с бурканите на чакащите, а после, стиснала по няколко торби в двете си ръце, тръгва да носи манджите до домовете на трудно подвижните старци и болните.
Към компанията на чакащите се приближава около 65-годишен висок мъж, който сякаш се опитва да се скрие от очите на останалите. „Съпругата ми почина преди 5 години, синовете ми са безработни, а аз съм пенсионер. Не можете да си представите какво унижение е за мен да чакам подаяние, за да не умра от глад, но нямам друг избор”. Това обяснява човекът и моли да не бъде сниман, и името му да не се споменава.
„Пенсията ми е 360 лева, работех в металургичния завод по поддръжката. Преди 2 г. големият ми син остана без работа, а малкият след смъртта на майка си получи страхова невроза и стои у дома като затворник. На 40 и на 36 години са, ако бяха женени, нямаше да стигна дотук. Идва Коледа, но у нас е тъжно”, отронва анонимният мъж и гледа в земята, сгушен в тънкото шушляково яке.
След него провлачват крака и останалите старци, понесли по два големи буркана леща и фасул, и четвърт самун хляб. Коледни пости са, в другите дни и с месце ни радва отчето, не ни забравя, благославят го те и потропват с бастуните по пътечката.
Малко след тях дворът на манастира се оглася от детско трополене и глъчка – 26 деца от близкото училище „Васил Левски” пристигат след часовете и окупират първо мивката.
Шумотевицата приключва още при влизането в столовата – в храм не се крещи, обясняват 10-годишните Мехмедали и Зекерия. Момченцата са деца на безработни родители и от първолаци се хранят при отец Боян.
Трапезарията е открита през февруари 2002 г. и оттогава работи без прекъсване. В началото тя е изхранвала 50 социално слаби, а сега гърлата са 120, обяснява попадията Красимира, която върти счетоводството и доставките на продуктите. Сираци и полусираци, изоставени деца и такива на родители гурбетчии в странство, както и възрастни хора с крайно ниски доходи, бездомници, самотни, безработни, това са редовните посетители.
Изпадналите в нужда са християни и мюсюлмани, но трапезарията е отворена за всички. Идеята за благотворителната кухня се родила след поредния хаос по време на храмовия празник на 15 август.
„В деня на Света Богородица се носят понякога до 70 агнета и много различни дарения за празничния курбан. Касапите се оказаха неблагонадеждни, крадат от месото, наставаше безподобна свинщина – казани, блъсканица, боклуци, недоволни хора… Празникът се опорочаваше. Две поредни години дарявахме агнета в старческия дом, в психоболницата, в дом „Майка и дете”, но после решихме да изградим кухнята за бедните”, разказва попадията.
Така приземието от влажно и мрачно помещение се превърнало в уютна трапезария с кухня, където чистотата е неотменно условие. Попското семейство се обърнало и към Социалното министерство, което всяка година осигурява по 2,20 лева дневни на човек. Сумите обаче не са целогодишни, а за 3-4 месеца. Останалите средства се набират от дарения.
За месец трапезарията поглъща около 2 500 лева за всичко – за продуктите и за консумативите. Менюто всеки ден се състои от две манджи, в сряда и петък яденето е постно. Дори оставените от миряните пари по иконите в църквата се изразходват за кухнята. А богомолците са много, особено по празници.
Те пристигат от всички краища на България, привлечени от легендите за чудесата, ставащи под купола на храма. Бездетни семейства, хроми и болни разказват за изцерението си, след като се поклонили пред частиците от Божия кръст. Те се съхраняват в дървено ковчеже в църквата и хиляди миряни идват на поклонение.
Копието на чудотворната икона „Света Богородица Всецарица” от атонския манастир Ватопед, известна с мистериозното си въздействие при лечението на ракови заболявания, е като магнит за поразените от коварната болест. Всички дарения до стотинка и до грам отиват за трапезарията, уверява попадията.
