Веселин Максимов (първия вляво) - автор на коментара
28 Януари 2012, Събота
Причини Заради приближаващия „мъжки климактериум” ли (чел съм, че е по-страшен от женския), заради нещо друго ли,
изведнъж у мен се появи небивал интерес към „шутъри”. Нека обясня. Това са компютърни игри, в които целта е да стреляш, да гърмиш с всевъзможни оръжия и убиваш колкото може повече противници. Позачудих се отде у мен, убедения пацифист и хипар, този мерак, но реших да не се задълбочавам в своето „его”, понеже от време насам се плаша сериозно всеки път, когато погледна там.
Консултирах се с мой приятел, адаш и човек, комуто дължа всичко, което знам за компютрите. Той се усмихна хитро, промълви полугласно нещо от сорта на „Бе, казах ти, че на всеки му идва времето да стане геймър” и ми предложи демо версия на изключително кървава игра, много популярна преди около 15 години. Решихме така заради ограничените възможности на моя лаптоп.
Той изтегли играта, инсталира я и с (вече) леко ехидна усмивка ми пожела успех.
Седмица Първа Веднага след работа се прибрах на бегом, с изплезен език, вкъщи. Разсеяно сипнах храна на котката, инсталирах отляво пепелник, цигари и запалка и пуснах играта. На дисплея изплуваха физиономии, в сравнение с които героите от филма „Пришълецът” са направо чавдарчета-знаменосци.
Вместо очи, едната имаше забити в очните ябълки вилици. Втората се зъбеше насреща ми с ужасна паст, на която и най-гладният крокодил би завиждал със страшна сила. Третата носеше странното женско име „Деймия”, но от очите й надзърташе самият Ад (какъвто съм си го представял, четейки Данте Алигиери). Не ща да ви описвам останалите, може днес да искате да похапнете...
Зловещ глас изрева „Давай!”. Натиснах „Напред” и се почна...
Доколкото схванах, аз съм боец от елитна дивизия космически щурмоваци, на които е писано да изтребят до крак куп страховити чудовища, за да осигурят последваща атака на земляните на тази планета. Пулех се невярващо, покрай мен всичко трещеше, за около три минути ме убиха петнайсет пъти и накрая с огромно огорчение прочетох „Губиш играта, скапаняк!”.
Изпаднах в лек стрес и пуснах скайпа. Там цъфтеше с пълна сила моят дванадесетгодишен племенник, ученик в подготвителен клас на гимназията, перфектен математик и геймър, покрил името си с митична слава в компютърните игри. Споделих му неволите си. Детето се смя дълго и от сърце. Получих съобщение „Вуйчо, голям си леймър!” (което на компютърджийски било нещо средно между „елементарен новак” и „абсолютен некадърник”). Последвано от двадесетина муцунки, изобразяващи кикотещи се маймунки.
Последва дълго обяснение, че трябва да си настроя „контролерите”, тоест клавишите, как да се движа, да подскачам, да стрелям, да се навеждам, да си сменям оръжията и така нататък. Изръмжах едно скайпово „Добре де, не съм тъп!”, почувствах се ужасно тъп и изпълних дословно указанията на Калоян.
Въпреки моята бойна готовност, до края на вечерта бях размазан още 84 пъти, изродите-противници се хилеха гръмогласно с „Ххха-ха-хаааа!”, а аз така и не добих нито една жертва. Отчаях се. Изключих играта и пуснах новините по телевизора. От тях се отчаях още повече.
Седмица Втора Вече леко навлязох в бойната обстановка. Убил съм четирима противника и веднъж играта ми изписа „Браво, Играч 1!”. Стана ми тежко, че ме броят като някакъв си „играч”. Влязох в контролния панел и след замислено бъркане в носа и две изпушени цигари си смених името с гръмкото „Джеди”. (Понеже безумно обичам джедаите от „Междузвездни войни” на Джордж Лукас, че кой не ги обича).
Ура! Научих се да скачам, да се завъртам и да бягам, като обезумял. След още няколко беседи с племенника, се отказах да отговарям на репликите на останалите участници в играта: „Вуйчо, няма да си губиш времето да им говориш, това е номер! Докато пишеш, ще те изшият и умираш!”
Ахаа, ясно! Значи – само бой по кратуните, мамка ви, извънземна! Към 4 часа на разсъмване, в петък, за малко да спечеля арената! Обаче проклетата Деймия ме изпържи с някаква отровнозелена киселинна пушка. Пръсна ме на красноречиви кървави парчета и минута след това вкъщи се стелеше ужасно изнервящото й „Ха-ха-хаааааа!”. Полудях. Откачих, направо.
Седмица Трета Осем пъти минах първо ниво! И шест пъти второ. Обаче трето е Ужас! Там влизам и след секунди вече e настелено с трупове. Единият от които задължително мой. Усещам се, че колегите ме гледат странно. Сигурно защото постоянно тренирам под нос репликите от играта. „Говедоо!”, „Скапаняяяк!”, „Нещастниик!”
Съседите, с които се срещам по стълбите, се усмихват дискретно на моя поздрав. Предполагам, че заради страшната канонада, която почти денонощно се носи от моя компютър, усилен докрай. И адските вопли и писъци от умиращите извънземни. Които Убивам, ххааа-ха-хаааа!
(Приятел ме пита по телефона защо не се появявам в нашия клуб всеки петък, както обикновено. Обясних му причината. Мълча около две минути, мислех, че вече е затворил, след което някак тъжно отрони „Ми... това синът ми го играеше през 1997-ма. Синът му в момента е студент втори курс.)
Седмица Четвърта Не са попаднали на човека, с когото ще се бъзикат! Аз запасен старши лейтенант от Българската артилерия ли съм или не, а?
Мачкам!
На трето ниво вече съм достигнал такова съвършенство, че скачайки от едната висока площадка на другата, уцелвам с ракета оня изрод Сардж, дето само преди четири дни, ме убиваше почти веднага! Кой е Чудовището сега, ааа?
Ходя гордо по улиците, стъпвам тежко, през притворени очи пускам тънки усмивчици. Някак, особено благородно се радвам, почти бащински на хорицата, неосъзнаващи, че сред тях крачи Спасителят на Земята. Но им прощавам, разбира се.
Тежка е короната на Космическия Главорез, хехехе...
Неделя С очи, подути от снощните ми подвизи (четири пъти превъртях играта, към дванадесет пъти чух „Перфектен си!”, „Изключителна стрелба, Джеди!”, „Ти си най-големият мръсник в Галактиката!”), се хваля на дванадесетгодишния гений, който ме обучи в приключението: „Десет пъти съм шампион! Аз съм най-големият!”
Отсреща тийнейджърски смях делово ме осведомява: „Вуйчо, това е Само Първо Ниво на Трудност! Я пусни второто, „Кошмар”. И пет секунди няма да оцелееш!”
Съвсем и напълно се отчаях. Изключих компютъра. И взех от нощното шкафче, книгата, която от два месеца бях оставил на 48-ма страница.
