Победоносната атака на Втора българска армия се предвожда от един от първите наши военни теоретици, ученик на Ботьо Петков и Иван Вазов
Автор: Янко Крумов
Обсадата и превземането на Одринската крепост са ръководени от командващия Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов. Той се ражда на 18 февруари 1861 г. в Калофер, в семейството на видни възрожденци. Негови учители в калоферското школо са даскал Ботьо Петков и Иван Вазов. Още тогава той се запознава с Христо Ботев и брат му Кирил.
Образованието си бъдещият генерал продължава в Императорския отомански лицей в Цариград. Подкрепа за това свое начинание получава лично от екзарх Антим І. В лицея изучава френски и турски език, а по собствено желание учи и български, като преподавател му е Драган Цветков.
Заради отличния си успех през първата година прескача един клас. След полагането на годишните изпити по време на започналата в България Освободителна война, той се връща в родния си град. Скоро след това майка му Стоянка става жертва на върлуващите в Калофер башибозуци, но Никола успява да се спаси от кланетата и постъпва на служба в руската администрация.
В края на 1878 г. той е приет във Военното училище в София, като на следващата година завършва първия випуск на училището, известен като „генералски”. През 1881 г. заедно с още двама българи е изпратен да продължи военното си обучение в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург.
Военната му кариера се развива шеметно и през 1888 г., едва на 27 години, на него е поверено командването на 10-и пехотен Родопски полк. Три години след това вече е помощник-началник на Генералния щаб и достига до чин подполковник. А от 1894 г. до 1896 г. е началник на Щаба, вече като полковник.
Междувременно по съвместителство изпълнява и длъжността почетен флигел-адютант на княз Фердинанд, като постепенно започва да замества и военния министър Рачо Петров, който изостря отношенията си с княза. На 17 ноември 1896 г. оглавява военното ни министерство. Благодарение на неговите усилия са отпуснати кредити за закупуване на оръжия, а артилерийският ни парк е удвоен.
По време на Балканската война командваната от него Втора армия получава задачата да атакува Одринската крепост на 5 октомври 1912 г., да неутрализира крепостния гарнизон и да обезпечи действията на българските главни сили на линията Одрин – Лозенград. Настояването му щурмът да стане още в началото на войната обаче не среща подкрепата на началник щаба на действащата армия генерал-майор Иван Фичев и се преминава към обсада на Одрин.
Междувременно турците успяват да укрепят позициите си. Ръководената от него комисия с членове генералите Ценов, Вазов, Янков, Степанович, полковниците Кушев, Загорски, Атанасов, подполковник Русев и майор Неделчев, създадена в края на 1912 г., стига до извода, че ненадейно нападение на крепостта е невъзможно, а и провеждането на масиран артилерийски обстрел също не може да гарантира успех.
В крайна сметка е съставен боен план с прилагането на ускорена атака на Източния сектор в района на форт Айвазбаба със съседните фортове от Кестенлик до Таштабия.
Докато трае дългата обсада, Иванов подготвя частите за успешния щурм на крепостта. Така се стига до март 1913 г., когато генералът повежда своите войници към считаното от много военни специалисти за непревземаемо укрепление. И постига една от най-славните и бляскави военни победи на България.
Отзвукът за този български триумф
е невероятен. От цял свят на Балканите се стичат военни експерти и кореспонденти, за да проучат нечувания успех на нашата армия. Кореспондентът на френското списание „Журнал” Людовик Надо отбелязва: „Внезапността на артилерийската буря и бесният устрем на пехотата лишиха гарнизона от сила. Те създадоха у защитниците паника, каквато вече изпитаха техните събратя по оръжие в Лозенград и Люлебургаз”.
Авторитетният италиански вестник „Кориере дела сера” не спира да се чуди как нашенци са успели да преодолеят здравите телени заграждения, високите по 3 метра укрепления от камъни и пръст и пълните с вода ровове около крепостта.
А английският „Таймс” обобщава в коментара си: „В Източна Европа се яви нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат”!
Що се отнася до генерал Иванов, който през последвалата Междусъюзническа война води с войската си тежки битки срещу цялата гръцка армия от Кукуш до Горна Джумая, той остава в историята и като един от първите български военни теоретици.
След Първата световна война, вече зачислен към запаса, той работи като военен историк, общественик и публицист. Автор е на книгата „Народната партия и Балканските войни 1912-1913 г.” и на двутомната „Балканската война 1912-1913 г.” Умира на 79-годишна възраст в София на 16 септември 1940 г.
А Одрин и до днес остава символ, че за българите непревземаема крепост не съществува и заедно с героичния връх Шипка остава като жалон, който ни дава упование, че никога не трябва да губим вярата в достойнствата на нашата нация.
„Тъгите на Шукри паша“ Народна песен
По Българско кръв се лее, окол Одрин, Цариграда. А от Одрин глас се чуе, Шукри паша да тъгуе. Тъжи Шукри, сълзи рони и в ръце си калем взима, та султану книга пише. Слушай, Царю, думите ми: Окол Одрин българи много, а я, царю, хич не могу. Окол Одрин българи стоят, месеци за дни броят. А за нази зло настана. Нямам храна, ни джапане, нито жито, шекер кафе. Прати помощ, храбри Царю, или Царю, мира искай! Зер на българи скланяш глава, где остана турска слава?
Одрин никога не е бил чужд на България „Българи! Не вярвам да се намери вече българин, който да се остави да го заблуждават, че Одрин е бил чужд на България, защото това ще бъде страшно безумие. Градът Одрин и земята до Енос – Мидия е призната от Великите сили на съглашението с Лондонския протокол от 1913 г. като българска държавна територия и тази държавно-историческа за нас територия, оросена с кръвта на нашите братя и синове, в сегашно време не може да принадлежи другиму, освен на България“. Откъс от книгата на Иван Н. Попов „Из миналото на Одрин“, отпечатана от военното книгоиздателство през 1919 г.
