Ваня се роди в средата на 70- те години на миналия век в семейство, гордо, че е от българската работническа класа.
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
Какво му беше гордото, самото семейство недоумяваше много-много, но понеже навсякъде се говореше, че щом вождът и учителят на народа Димитров се е гордеел, че е син на българската работническа класа, та и семейството така.
Бащата на Ваня работеше в корабостроителния, беше корпусник.
С огромен чук той блъскаше корпуса на корабите и псуваше немилостивата съдба, пратила го да си вади хляба по такъв гаден и тежък начин. При все, че образованието му беше точно такова – незавършено средно, което предполага, че можеш да станеш най-много корпусник. А той трябвало да се бори с живота и да успява.
Парите са важни, на другото майната му!
Счетоводството и администрацията на завода бащата на Валя ненавиждаше. Такова беше отношението и на останалите му колеги към „чантаджиите”.
Майката на Ваня печелеше в трудово-производителна кооперация, която шиеше работни облекла и военни и други униформи. Тя беше тиха, кротка и разбрана жена, която твърдо вярваше, че съпругата трябва да разбира, уважава и почита мъжа си, без значение как се държи той. Бащата на Ваня никога не беше посегнал с шамар на майка й. Но и никога не показа кой знае каква обич към нея. Всъщност, на един Осми март се напи много и купи един червен карамфил, който й поднесе. За него плати 45 стотинки.
Ваня порасна ей така, докато татко блъскаше корабните корпуси, а мама шиеше престилки за фабриките и въшкарници за войската. Към средата на 90- те години тя завърши гимназия без някаква особена специалност и започна работа в пощата, като разпределител на вестници. Не беше тежко, само дето се ставаше много рано. След като приключеше по обед, обаче, Ваня имаше време да се наспи, че и да излезе вечер, все пак младо момиче беше и трябваше вече да се оглежда...
След около две години оглеждане намеците на нейните родители се превърнаха в гневни тиради, а повечето от тях бяха злобен присмех по адрес на някакъв приказен персонаж – рицар на бял кон. Един ден момичето стисна очи и се спря на невисоко момче от махалата, което познаваше бегло. То ходеше с фалшиво кожено яке, върху чиято яка беше метнало фалшив дебел синджир. Прическата му беше много особена – подкъсена в бретона и отстрани, а отзад – дълги кичури.
Сватбата мина като в сън, а след няма и година се роди дъщеричката. След още три и синчето. Междувременно се оказа, че съпругът на Ваня няма диплома за завършено средно образование, понеже не му се занимавало с училище и няма как да си намери по-свястна работа от корпусник в корабостроителния. Което и направи, понеже и от двете страни му пиляха денонощно на главата, че бащата и глава на семейство трябва да има твърди доходи и да ходи всяка сутрин на работа.
Парите са важни, на другото майната му!
За да помага на семейния бюджет, нейният мъж взе по-често да се отбива вечер в игралната зала в техния комплекс, която се помещаваше в старата тенекиена сграда на бившата сладкарница.
Първо изчезна касетофонът, подарък от сватбата. След него хладилникът и телевизорът, последвани от прахосмукачката. Накрая и гардеробът в спалнята. Ваня се разведе и остана в апартамента с двете деца, които вече навлизаха в пубертета. И понеже я бяха съкратили от пощата, тя се хвана на работа във фирма за почистване, твърдо убедена, че срамна работа няма. Със заплатата и с бурканите от остарелите си родители, живеещи вече на село, Ваня успя криво-ляво да изгледа децата, дъщерята завърши гимназия, без някаква особена квалификация и мечтаеше да стане изпълнителка на поп-фолк.
На абитуриентската си вечер тя се влюби фатално в едно момче, дошло на бала, да уважи свои приятели от нейното училище. Към полунощ то я покани на танц, вече доста напреднало с алкохола, както и тя. Докато траеше блуса, си шепнаха пиянски, стана ясно, че момчето, всъщност, не е завършило тъпата гимназия, трябвало да се бори с живота.
