Кой се е подслонявал във видния самоковски дом, чийто някогашен стопанин положил основите на курорта Боровец
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
Началото на октомври, 1912 г. По улиците на затрупания със сняг до колене Самоков, под прикритието на нощната тъма, тихо се придвижват няколко брадати мъже. Стигайки до Зографската къща, те потропват на вратата й. Стопанинът Христо Зографски – три мандата кмет на града, им отваря и те се шмугват бързо в малкото предверие на дома.
Децата на домакина, разбудени от необичайния шум, скачат от леглата си и надничат сънени от стаите си, но гувернантката им веднага ги прибира. Все пак те успяват да зърнат как слугините застилат леглата в стаите за гости с пухени завивки и бели чаршафи, украсени с фини дантели, на които премръзналите и мокри до кости от снега „страшни хора” лягат да поспят заедно с дрехите и пушките си.
Още по тъмно призори в къщата идват доверени хора, които ще прекарат през планината до границата отпочиналите брадати бунтовници, начело с войводата им Пейо Яворов.
Четата на Яворов (седналият в средата)
Домът на видния самоковец неведнъж е предоставял подслон в тежките и гладни години на Първата световна война и на десетки болни и закъсали хора от околните села. Чест гост в него е и поетът Димчо Дебелянов, който служи по това време в местния гарнизон.
Христо Зографски е единственото дете на Захари Зограф, останало живо след като епидемия от холера отнема живота на другите му братя и сестри. Неговите наследници са единствените потомци на възрожденския иконописец.
Бидейки три пъти кмет на Самоков, „избран с висшегласие”, той е човекът, определил Боровец (тогава Чамкория) като място за отдих и почивка. Обособявайки го като курорт, той не взима за себе си дори един квадратен метър. Негова е заслугата и оголеният от изсичане хълм Ридо да бъде залесен отново. Което не пречи в днешни времена посадените дървета отново да паднат в жертва на брадвите, за да се направи там прочутата мотописта.
До 70-те години на миналия век никой не посмява да посегне на Зографската къща – нито фашисти, нито комунисти. След това за кратко време влиза в сила един закон, съгласно който човек не може да притежава повече от един имот и наследниците са принудени да я продадат чрез общината. Въпреки че някои от тях по това време са в чужбина и няма как да подпишат сделката, тя все пак е извършена.
Собственици на красивата къща с близо 1700 кв. м двор стават приятелката на Людмила Живкова – художничката Златка Дъбова и нейният съпруг – тогавашният председател на Съюза на българските художници Христо Нейков. Продаден им като вилен имот, в нотариалния акт дори не е упомената квадратурата на сградата, която е близо 300 кв. м, тъй като според тогавашния закон вилите не може да са по-големи от 60 кв. м.
Но, станалото – станало. Връщане назад няма. И домът, чиято врата винаги е била отворена за всеки, бива затворен и скрит зад висок дувар. Често – когато тук идва на гости дъщерята на Тато, целият квартал бива отцепван от милиционери.
Любопитен факт е, че в становище на Института за паметници на културата за статута на Зографската къща като архитектурно-строителен паметник тя е наречена „къщата на Христо Нейков”, като в скоби е уточнено – наследник на Христо Зографски! Нещо, което е абсолютна нелепост.
Редакцията на „Десант” разполага с копие от удостоверение, издадено от Община Самоков със списък на наследниците на Христо Зографски, сред които името на Нейков естествено не съществува. Но пък в биографията му се споменава, че той е племенник на Дечко Узунов. Така и не е ясно какво точно са се опитвали да постигнат с изфабрикуването на подобна нелепост от културната институция.
Днес Зографската къща е обитавана от сина на Златка Дъбова и Христо Неков – Нейчо Нейков, охранявана строго от цяла глутница кучета, обитаващи двора й. Любезен съсед успя да го извика през тежката дървена порта и усмирявайки песовете, той ни покани в къщата. Заварихме го да приготвя изложба с непоказвани досега творби на родителите си, която впоследствие бе открита в столичната галерия „Финес”, собственост на петролния магнат Валентин Златев.
На чаша кафе Нейчо – също изявен творец в областта на изящните изкуства, ни разказа потресаваща история за предишния собственик Христо Зографски. Когато той урежда Чамкория да стане курорт, царят бил предложил на самоковчани да изберат подарък, с който да им благодари – дали да се направи железница или пък нещо друго. Кметът Зографски поискал два бика – за разплод на местните многобройни кравешки стада. Биковете той настанил в двора на къщата си и не щеш ли след време единият от тях го намушкал и той се споминал от раните.
Истинските наследници на стария самоковски градоначалник обаче възмутени отрекоха тази легенда. Присъствието на биковете в красивия в онези времена парк, в който е превърнат дворът на къщата, никак не се връзва с изисканата обстановка на дома, с белите дантели по чаршафите и скъпото обзавеждане, поддържано в изрядна чистота и ред от домакинята – виенчанката Мария фон Талхамер, съпруга на Христо Зографски.
Самият той страдал от стомашни проблеми – нещо, което по наследство се предавало в рода му, и в крайна сметка починал, според наследниците му, най-вероятно от язва.
Но това не е единственият от митовете, които витаят около знаменитата фамилия.
Широко тиражиран е митът, че зографът е бил влюбен в братовата си жена Християния, чийто портрет, рисуван от него, и до днес е един от най-прекрасните образци на възрожденската ни живопис. Той е роден през 50-те години на миналия век, а негов автор е тогавашният директор на Историческия музей в града Слави Генев. При преместването на гробищния парк от двора на църквата „Св. Никола” надгробните плочи на Захари Зограф и снаха му Християния се оказват паднали една до друга, което развихря въображението на музейния шеф.
Отричаната иначе от всички реални факти измислица става основа на популярната творба на Павел Спасов „Легенда за греховната любов на зограф Захарий“, залегнала по-късно като сюжет и на операта „Зографът Захарий” от Марин Големинов. Драматичната и греховна любовна история се носи от уста на уста и до днес и като че ли нищо не е в състояние да я изтрие от битуващите сюжети около личността на видния възрожденец.
Също, както неотклонно се вярва, че е пренесъл спечелените жълтици от изографисването на сцени от Страшния съд във Великата лавра в Света гора, скрити в легендарния си бастун – днес експонат в Самоковския музей. Уредничката Невена Митрева с насмешка уточнява, че всъщност възнаграждението за тази му работа е изплатено чрез специална менителница – един вид реплика на съвременните чекове, и той всъщност изобщо не е носил пари в брой със себе си при завръщането си от Атон.
Бастунът на зографа
Но повече за Захари Зограф, представителите на неговия род и наследниците му ще разкажем в рубриката „Родова памет” в някой от следващите броеве на „Десант”.
Сега искаме да обърнем внимание на общинската власт в Самоков, че е редно върху бетонната ограда на легендарната Зографска къща, въпреки че днес е частен дом, да бъде поставена паметна плоча, на която да бъде отбелязано, че в този дом, принадлежал някога на дългогодишния самоковски кмет, е отсядал с четата си Пейо Яворов.
Местата за поклонение в красивото възрожденско градче наистина никак не са малко, но все пак прибавянето към тях на една такава историческа реликва само би повдигнало духовността и родолюбивия дух не само на неговите граждани, но и на всички българи, които го посещават.
При това богатата история на този дом не е плод на сензационни небивалици, както споменатите вече легенди около именития зографски род, а е свързана с реални събития.
