Изготвили му го двама съвестни чиновници от Свищов
Автор: Борис Цветанов
В началото на 1888 година търновецът Тодор Иванчов и Васил Радославов основават вестник „Народни права“. Иванчов е завършил Робърт колеж в Цариград и специализирал във Франция. Още в първия брой вестникът се заема с разобличаване на злоупотреби на министри и чиновници.
По това време Алеко Константинов е помощник на прокурора в Софийския апелативен съд. Завършил е преди три години юридическия факултет в Николаев. От правителството получава недвусмислено разпореждане да заведе дело срещу Иванчов и Радославов. Човек на честта, Алеко отказва.
Уволнен е на минутата. Министър на правосъдието по това време е Константин Стоилов. Веднага след уволнението от страниците на официоза „Свобода“ Захари Стоянов недвусмислено се заканва: „Аде, абе, Алеко чоджум, ха да те видим и тебе. Беки и от тебе се уплаши правителството? Плюй си в пазвата, чоджум. Утре ще видиш, че ти се размахали краката към Свищов...“
Голяма работа – рекъл си Щастливецът! – София не гъмжи от високообразовани хора като него, все ще си намери работа.
Изведнъж обаче се оказва, че тъкмо за негова милост – юриста, няма „ваканция“, както наричали в ония години свободните работни места.
Където и да почукал, срещал един и същ отговор от чиновниците, сякаш се били наговорили: необходимо било свидетелство, че можел да чете и пише, както и метрично свидетелство, че не е малолетен. Алеко сметнал отново, че става дума за дребна работа, подал молба в Софийската община, отказали му такъв документ, свидетелствата му за завършено образование не отговаряли на изискванията.
Алеко се обърнал към общината в родния си Свищов – от там също отказали. Обърнал се към Министерството на правосъдието. И извадил късмет. Двама съвестни чиновници му изготвили документа, който е достоен за Гинес:
Министерство на правосъдието № 3045.20 априлй 1888, София Удостоверение Чрез настоящото Министерство на правосъдието, по прозбата на подателя Алеко Константинов, бивш помощник на прокурора при Софийския апелативен съд, удостоверява, че той Константинов, знае да чете и пише по български и че службите, които се занимавал по съдебното ведомство, не могат по закона за съдоустройството да се поверяват на лица непълнолетни. И. Д. Главен секретар Абаджиев Н-к отделение д-р П. Петров
Коментарът, както казват, е излишен.
Биографията на Валери Петров е на верен на комунизма творец. Ама не съвсем, както би допълнил неотразимия Реймънд Чандлър. Доноси по адрес на поета са валяли в ЦК на Партията и в специалните служби открай време. Той е гледан накриво още от първите дни след Девети.
Тогава е командирован в Българското радио да отразява в предавания духа на новото време. Валери Петров намерил в склада само три руски грамофонни плочи и цял ден ги въртяли в радиоефира. Докато не нахълтал някакъв емисар, който се разкрещял, че това е диверсия, че песните били белогвардейски.
През 1947 година Иван Вандов размахал секирата в списание „Младеж“ с анатемата „Вредни тенденции в съвременната литература“. Веднага „доброжелатели“ открили още грехове на поета: за него бил писал положителни статии врагът на народа Цвети Иванов.
Особено неудобен станал Валери Петров като съавтор на Радой Ралин в спектакъла „Мисия в Европа“ през 1853 година – първата проява на изградената към вестник „Стършел“ страда за хумор и сатира. През 1957 година шефката на „Пропаганда и агитация“ в ЦК Екатерина Аврамова определя разни наказания за „стършелите“, сред които за Валери Петров е отредено да бъде изваден от редколегията на вестника.
Държавна сигурност с особено настървение започва да следи поета веднага след Унгарските събития. Това става след една историйка в почивната станция на Съюза на писателите в Боровец. В големия салон имало радиоточка, която обикновено вечер излъчвала, освен новини и симфонии, някое и друго съобщение. Седят си една вечер корифеите на социалистическия реализъм и се правят, че слушат с голямо вълнение, когато изведнъж концертът е прекъснат. Развълнуван глас на говорител съобщава за размирици в София, арести на партийни ръководители и активисти, престрелки по улиците. Предаването спира.
Никой не помръдва от мястото си – „ни хък, ни мък“. В същото време се отваря вратата и влиза Христо Ганев, един от най-скандалните интелектуалци открай време. Авторитетът му на особена висота – казват, че когато влизал в ДНА, генерали му ставали на крака. Та влиза Христо Ганев и с нетърпящ възражение глас обявява: „Другари, има съобщение от София. Моля всички комунисти да дойдат на кратко съвещание“!
Всичко живо е готово да се крие в миша дупка. Само Валери Петров става: „Щом трябва – ще се бием“! Орлин Василев тогава произнася сакралната фраза: „Абе, Христо, какви комунисти сме ние, бе. Ние сме партийци“. След което Христо Ганев си признал, че си направил майтап, че никакъв говорител от радио София нямало, само той бил този „говорител“, никакво съобщение също нямало. Още тогава заподозрели Валери Петров в съучастие с „кодоша“ – как така всички ще се изплашат, само той – не...
След време пак в станцията в Боровец, Валери Петров след като е бил там на продължителна почивка и е писал поемата си „В меката есен“, си тръгва, но оставя куфара и пишещата си машина във фоайето. Отива някъде си за някоя и друга минута, а като се връща – машината я няма. А в калъфа бил и ръкописът на поемата.
Докато месеци наред си блъска главата да възстанови невъзстановяемото, в Държавна сигурност пък си блъскат главите да разгадаят двусмислиците в текста. А такива – дал Бог. Имало и два реда, в които ченгетата от специалния отдел (по онова време още няма Шесто), разшифровали като кодиран вица за новия бардак със старите курви: „Че строим ний тука със стари тухли нов завод”.
Де да било само това. Имало още такива кодирани послания: „Човекът по-отблизо виж го –/ та в него няма нищо болшевишко”.
Имало намеци, че всеки гледа да получи пай от щастието на страната, която била като домашна пита.
И още: „Чувствувахме ние, че навред/ накуцва нещо, не е в ред”. А също и: „Другари, на оръжие, на крак!/В душите ни промъкнал се е враг”!
След шестмесечно почесване по теметата в ДС вдигат ръце. Един ден пред Валери Петров се появява с невинна усмивка самият крадец на неговата творба и пишещата машина. „Млад човек – ще го опише поетът след време – представи се за планинар...“
Заедно със свой приятел били видели машината. Приятелят му предложил да я „гепят“ – можело да изкарат някой лев. Дигнали я. Ама той, нали бил честен крадец, сърце не му дало да я продадат. Още повече, че видял ръкопис в калъфа й. Отлагал, отлагал, но ето, че решил да си признае, да поиска прошка. Иначе всичко си било на мястото...
След което пред мълчащия през цялото време поет изплакал болката си: и той пишел, и той работил, е, не е лириката, в научната област. Измислил нещо за ултразвука. Срещал неразбиране. Не би ли бил така добър поетът, та с неговия авторитет да напише нещо за него, дума да каже където трябва...
Валери Петров мълчаливо взел машината и затворил вратата...
Още няколко думи за класическите глупости на ДС. На специалния отдел, разбира се, не на институцията. Това не е единственият случай на подобна кражба. Ръкописът на „Остров Тамбукту“ на Марко Марчевски бил откраднат... заедно с куфара на писателя. И за да сме наясно, че в този отдел не са имали кой знае какво въображение, ще допълним, че крадецът връща ръкописа заедно с куфара.
