Патриархът на литературата ни обикновено е откровен за „кухнята“ си, но с „Коледен дар“ и „Последният ден на ХХ век“ не е така
Автор: Борис Цветанов
Всичките ми разкази – откровеничи неведнъж Иван Вазов – имат винаги някаква реална основа. Аз въобще не мога да творя от нищо...“
Къде пряко, къде косвено, патриархът на родната ни реч омайна е оставил данни кой разказ на кого дължи. Но не съвсем. Има няколко разказа – истинска тайна, а два са си направо плитко скроени номера.
За „Коледен дар“ например се знае, че е свързан с „остранената ми жена“, както сам Вазов нарича Атина Болярска. Няма да се спираме на драмата между двамата, достатъчно е писано, няма какво ново да добавим. С изключение на нещо, което е малко известно.
Атанас Буров е бил съсед на Вазов (неговата къща е била там, където сега е Военният театър). Срещал се и е водил поета в „Юнион клуб“, който е бил между двата им дома.
„Не можеше да се устои на характера на Вазов – твърдял банкерът журналист. – Само Невенка Елмазова му устояваше, но... в името на парите!“ Невенка Елмазова е Евгения Марс.
Сега за литературния номер на патриарха. Само веднъж, мимоходом в един разговор, брат му Борис отбелязва: „Коледен дар“ беше идея на Атина...“ Уточнява дори и времето – няколко дни след сватбата на 1 ноември 1890 година.
Ден преди Коледа Витоша е настръхнала над София, вее мразовит вятър, прониква през костите, сняг и скреж покрива улици, къщи, дворове и само черните стълбове дим на комините радват душите и говорят за домашен уют.
Една сгушена сред богаташки къщи полусрутена къщурка обаче трепери от студ, не се вие дим от нея. Към нея е отправен погледът на Вера и тя споделя със съпруга си Цанко, чиновник в министерство: клетата Данчовица, сама жена с пет деца, вдовица, мръзнат горките... После разговорът преминава в друга насока: една скъпа дреха – сюрти де бал, която Вера много искала да има за соарето след три дни. „Соленичък подарък“ – промърморва Цанко, което Вера гальовно репликира: „Божеее – 130 лева? Ми ти на това соленичко ли му викаш“...
За да е наясно читателят каква е покупателната стойност на ония 130 лева, ще уточним, че това са сегашни около 1500-1800 лева. Кило месо тогава е струвало 50 ст., литър вино - 20 ст., литър ракия – 30 ст., кокошка – лев, цяла овца – 8-9 лева.
Цанко разиграва още малко театро в стил колебливост и излиза с обещанието да се върне със „сюрприз“.
Вера чака, бурята фучи, младата жена не сваля поглед от бедната къщичка... Чуват се стъпки, „Сюрпризът!“, казва си Вера, чаканата „сюрти де бал“... Вратата се отваря и в стаята нахълтва обляна в щастливи сълзи Данчовица, водеща петте си дечица. „Целувайте, мама, ръчицата на госпожата, дето ни облече, дето дърва ни докара, храна ни прати, та и ние да посрещнем като хората Коледа...“
И Вера разбира – това е, а не „сюрти де бал“ сюрпризът.
Финалът е трогателен – най-нежната целувка и Цанко решава, че е най-благородната, най-желаната, която някой мъж по света е получавал от съпругата си.
Нека Вазоведите сложат ръка на сърцето си. Това не е Вазов. Това дори не е идея на Атина. Това е самата Атина Болярска. Този разказ е далеч от почерка на патриарха, душата в него е друга, това е душата на Атина. Вера от финала на разказа е Атина от живота. От заможен род, баща й устабашия, митрополит Климент й е вуйчо, сантиментална, мечтателна... Тя е антипод на суровия и потаен Иван Вазов. Атина доживява до 85-годишна възраст. Самотна и стара, вечно скърбяща, но без да каже нито дума против народния поет...
А сега да сменим рязко посоката към единствения фантастичен разказ на Иван Вазов „Последният ден на ХХ век“. Написан е на 31 декември 1899 година. Но е печатан чак през 1912 г. във вестник „Мир“. Там патриархът на родната литература предвижда не просто телевизора, а направо видеостената, плазмата, скайпа, за което вече писахме в „Десант“. Оставяме настрана пророчеството, сантименталното описание на Витоша с прочутата в цяла Европа „приоблачна гостилница Кръгозор“, до която се стига от Драгалевци със зъбчата железница...
Няма да пропуснем обаче да отбележим, че дори през 1956 година, когато излиза том 9 от Вазовите събрани съчинения под редакцията на Петър Динеков, Георги Цанев и Пантелей Зарев, съставителите са непоколебими: „Този фантастичен разказ е изпълнен с наивности“! Няма да коментираме. Но по Шерлокхолмовски ще се опитаме да разкрием оная строго охранявана тайна, свързана с познатото ни вече „Не мога да творя от нищо“.
Вазов е земен човек. „У мене няма много фикция“ – споделя той с професор Иван Шишманов. И изведнъж – ражда изобретение, за каквото повече от половин век след него видни наши изкуствоведи не допускат, че ще бъде някога възможно.
Трябва да уточним още един детайл. Соцреализмът по гьобелсовски модел беше наложил лъжата за съществуваща остра неприязън между Вазов и Стефан Стамболов. Но дори и в онова време всеки любопитен можеше да прочете например в ХХ том на събраните съчинения на народния поет от 1950 година, изваден от архива в Народната библиотека в ръкопис: „Отношенията ни със Стамболова бяха най-приятелски. Той виждаше в мен поета и ме отличаваше със зачитането си, сам поет...“ Като добавка за любопитния читател ще допълним, че по време на разцвета на соцреализма този спомен за Стамболов в ръкопис изчезва яко дим.
И така Стамболов често кани и води със себе си в най-прочутото заведение в София „Юнион клуб“ Иван Вазов. Това място за срещи на политици, дипломати, писатели, художници не е за всеки. Това е уютното място за елита. Вазов ще стане член на клуба чак през 1919 година. Но, както виждаме, той е чест гост там, воден кога от Стамболов, кога от Буров, кога от други видни по това време личности.
И ето една тиха вечер Стамболов започва да забавлява събеседниците си, сред които и Вазов.
„Искам да си имам един фонограф (за по-младите читатели – уред за записване и произвеждане на звукове, предтеча на грамофона и магнетофона). Така искам да оставя за потомството моите честити и много полезни мисли и чувства в жива реч... Този апарат обаче – казва той – има един недостатък. Че не е снабден с един „бързофотограф“, който да възприема и сетне да възпроизвежда всичките движения и жестове на говорещия. Представете си, че тоя „бързофотограф“ е изнамерен и приложен към фонографа.
Представете си, че аз, честитият български гражданин, стоя и говоря пред него и всичко, което излезе от моите зурлообразна уста – и думите, и гласа, и ударенията, и трептенията, и точките, и запетайките, се отпечатват във фонографа, а пък моята фигурка, хубавата ми главица с лисината като танур на темето, мустачките ми, късото ми вратленце, фракът ми, вратовръзката ми, с една реч цял-целокупен аз, се отпечатвам в бързофонографа... И остава навеки вечно да се гледа и поменува...“
Годината е 1889-а. Изрекъл го пред Вазов и приятели в „Юнион клуб“, Стамболов после е записал въжделението си и в своя дневник.
В края на деветнадесети век Вазов ще си припомни думите на диктатора – мечтател.
Тринадесет години ще се колебае дали да го даде за печат. Стамболов отдавна го няма. Както и другите, присъствали на бленуванията му.
Иван Вазов няма да се опита да фантазира наименованието на фантастичния апарат – видеостена или пък скайп по новому. Ще го нарече просто „фоноскоп“.
Отпечатан в брой 3446 на вестник „Мир“ от 3 януари 1912 г., разказът ще бъде забравен. Но пък още в първите години на измислената ни демокрация наши писатели фантасти ще го открият и възкресят за нов живот. Вазов – фантаст, това си е истинска сензация за читателя, отдавна лишен от тази насока в журналистиката.
Може и сами да си дадем сметка кой е бил наистина пророкът – фантаст от далечната 1889 година.
Опазил ни Бог някой да си помисли, че виним в нещо Дядо Вазов. Сам той не е смятал за грях присвояването и използването на идеи за разкази, дочути от негови приятели. Пък и помня как Радой Ралин гледаше с широка усмивка на това: „Идеята е като жената – вземе ли ти я някой, става негова“!
