„Войник” е роман за мъжкото пътешествие през живота
04 Януари 2013, Петък
Подзаглавието е „Упование за обезсърчените” и можете да сте сигурни, че това не е напразно изхвърляне
Автор: Веселин Максимов
Ако обичате да разсъждавате, докато четете, значи това е вашата книга. Скоро чух някъде, че не е толкова силна, колкото първата „Алкохол” и втората „Лудост”. И поради идеята, че всеки има право на мнение, аз твърдя, че непременно трябва да я прочетете. Ако харесвате как пише Калин Терзийски.
Уверявам ви, че стилът му не е променен и ще усетите, че това е същият автор, описал мрачните кошмари на пиянския живот и почти сюрреалистичния свят на психиатричната болница.
Попаднах и на твърдението, че ако някой пише за казармата, всичко, което трябва да прави, е да описва случки – весели, тъжни, смешни, идиотски, а не да се впуска в излишни разсъждения на екзистенциални теми.
Добре, че Калин е решил (колко в негов стил!) да не се плъзга по лесното, а си е поставил задачата да направи роман за едно пътуване. Към себе си, към миналото, към останалите и към начина на живот изобщо.
И му прави чест, че не е изпълнил белите листи с описание на казармения си живот. Защото, както отлично знаят и мъжете, и жените, всеки, прекарал някакъв период от своя живот там, може да каже, че неговият е бил най-интересен, най-смешен, най-забавен, най-изчанчен, най-...
Всъщност „Войник” изобщо не е книга за казармата, както твърдеше самият автор още преди да започне да я пише. А за състоянието на мъжа, който през целия си живот трябва да бъде войник. По мислене, по възприятие, по решителност и в отношенията си с околните.
В този смисъл Калин Терзийски прави точно това, което правят почти всички български мъже, минали през военна служба – докато неговото и на приятеля му пътуване го сблъсква с различни ситуации, той постоянно ги сравнява с казармения живот и намира различни начини да премине през тях – също както през онова време, когато е бил с шаячната униформа и автомат на гърба.
Подзаглавието на творбата е „Упование за обезсърчените” и можете да сте сигурни, че това не е напразно изхвърляне. Ако в този момент от живота си изпитвате съмнение дали сте на правия път, тя наистина ще внесе увереност у вас. И спокойствие.
Не готови отговори на всичко, не напразна самонадеяност, не решения като с магическа пръчка. Защото това не е от онези книги по приложна психология, от рода на „Как да стана егоист” и „Как да се държа с околните”. Защото е нагледен пример за съмнение. Както в себе си, така и във всичко останало. И някак си идеално идва противоречието между заглавието и същността на съмняващия се главен герой, напълно идентичен с автора. Я вижте това:
"Само така можем да станем щастливи! С ужасна смелост. Като не очакваме нищо. Най-малкото пък – щастие. Или пък, ако не станем, поне няма да съжаляваме. Войникът не съжалява! Той гледа навън, през прозореца на колата. И съзнанието му е хладно, спокойно и бяло. Като замръзналото поле навън.
Напред, напред, напред! Като сьомги под леда!”
