Христо Богданлийски води неравна битка с турците сам с една картечница, а после спасява престолонаследника
Автор: Тодор Вуков с. Герман
В пасарелската махала на софийското село Герман живееше един старец – дядо Христо (Ристо) Богданлийски. Старите горнопасарелци го наричаха Булаиреца, защото се беше проявил като голям герой по време на битката край Булаир по време на Балканската война.
Невиждана храброст проявил и по време на войните, които България е водила за обединението на българското племе. Интересно е това и как при една необмислена постъпка на престолонаследника цар Борис Търновски му е спасил живота и оттогава са станали лични приятели до смъртта му вече като цар.
За мен и моето поколение Булаир, Шаркьой, Чаталджа, Дойран и много други места, където са ставали големи битки, не означаваха нищо. В училище учихме за турското робство и славните хайдути, за Чавдар войвода, за партизаните и борбата им с монархофашизма. Такива бяха учебниците, такова беше времето...
В долния край на селото имаше една малка кръчма. През лятото, когато времето беше хубаво, изнасяха маси отвън между две големи тополи и така местните утоляваха жаждата си. В тази кръчма обичаше да отсяда и дядо Ристо. Любимото му питие беше „облак“ – коктейл от мента и мастика. Пушеше пакет „Арда“ с цигаре. Ходеше с работни сини дрехи, винаги обръснат и нахлузил един стар кожен каскет, който пазеше старческите му очи от горещите лъчи на слънцето.
В един юнски ден на 1972 г. чаках на една от масите приятели, за да отидем на езерото в Панчарево да се къпем. Дядо Ристо седеше на една маса до самата врата на кръчмата заедно с един негов съсед – Стоян Златанов Мангов, старшина в РПУ в София. И двамата си пиеха „облака“. На съседната маса до тополите седяха един капитан и двама лейтенанти от поделението във Враня.
Дядо Ристо си тананикаше стария български химн „Шуми Марица“.
Капитанът се заслуша и когато дядо Ристо произнесе думите: „Марш, марш, с генерала наш....“, стана, отиде до масата му и троснато му се скара: „Ти защо пееш такива песни? Не знаеш ли, че са забранени!“
Дядо Ристо кротко погледна капитана и му отвърна: „Слушай, мене такива песни са ме учили, тях съм пял, с тях съм воювал“. В този момент Стоян милиционера стана от стола си, хвана капитана под ръка, помоли му се нещо и го върна на мястото му.
Дядо Ристо извади кутията си с цигари, извади една и започна да я слага в цигарето си, псувайки как оня ще му казва какво да пее. Капитанът стана от масата си втори път и направо хвана възрастния човек за гушата, при което се скъса най-горното копче на рубашката му.
Чу се лек звук на метал. Дядо Ристо изпусна цигарето и цигарата си, изправи се, погледна капитана и му рече: „Питай, бе, аз ще ти кажа кой съм“. В този момент се скъсаха и долните две копчета на рубашката и отдолу се показа елекът му от тъмносин домашен шаяк и три войнишки кръстове за храброст блеснаха на юнското слънце и ослепиха капитана.
„Аз съм героя на Булаир. Знаеш ли го къде е?“.
Настана гробна тишина и врабчетата в тополите замлъкнаха. Замълчахме и ние. Чак тогава разбрах, че това, което говореха старците за дядо Ристо беше истина. Последва извинение от офицера и покана към героя да седнат с милиционера на тяхната маса.
След около седмица пак видях героя от Булаир да седи на същата маса и приседнах до него, като го помолих да ми разкаже за войната. Той ме погледна и ме попита: „Ти ходил ли си войник?“
Отговорих му, че тази есен ще вляза в казармата. „Е, щом искаш да знаеш, слушай“, отвърна ми и заразказва:
„Като се сключи примирието с турците, ние бяхме на позиция при Булаир. Към средата на февруари като запра един дъжд, та ни направи мокри кокошки. После духна един студен вятър откъм морето и както си бяхме мокри, всичко по нас замръзна. Намокри се всичко – и окопи, и палатки...
Две седмици настъпи глад и студ – всичко, което имахме за ядене, се изяде. За да не измръзнем и умрем от студ, карах войниците от моя взвод да играем хоро в окопите.
Предния ден, преди турците да направят десанта, като ни освободиха от позицията, подкарах взвода си и отидохме по къщите да търсим нещо да ядем, че ще умрем от глад. Намерихме на едно място един склад, оставен от турците – бурета с маслини, пастърма, брашно, кой що може взема да носи.
Върнахме се на позицията, а в окопите няма никой. Всички се изтеглили по къщите в селата, щото им било много студено. Хубаво щяха да ни сгреят турците! Наредих на един от войниците да остане с мен на позицията, а останалите да занесат на другите да се наядат.
Събрахме малко платнища да се завием и останахме на позиция. Сутринта, към 6 часа, войникът ме събуди и вика: „Господин подофицер, гледайте какво става отдолу – напират ни с конете. Да отивам да викам нашите?!“
Няма да викаме никой – казвам му аз. – Бързо приготви картечниците – те ще ги извикат.
Изчаках вражеските войници да се приближат на около 100 метра и като ги подбрах – половината изпопадаха, другите обърнаха назад. Обаче почнаха да настъпват и от другия край на траншеята. Преместих се там, а войникът само зарежда картечницата и аз ги кося. Гледам, един техен офицер маха със сабята. Вдигнах мерника и той спря да маха.
Това продължи около половин час. През това време наште разбрали, че горе се води битка и като скочиха – като лавина ги понесохме.
Този ден изтрепахме около 5000 турци. Само аз съм избил около 1000. Турците разбраха, че десантът им няма да успее, качиха се на корабите и избягаха.
Отидох в палатката при началника на позицията, опрях револвера в челото му и му викам: „Теб кой ти нареди да напуснеш окопите? Ако турците бяха успели, знаеш ли какво щеше да стане с нас и нашите край Одрин, а?“
Арестуваха ме и искаха да ме съдят, защото съм му извадил пистолета и съм го заплашил. Направо искаха да ме разстрелят. Добре, ама цар Фердинанд и генералите разбраха каква е работата и пристигнаха на другия ден на позицията. А аз съм в ареста – нищо не знам. Чакам да ме съдят и да ме разстрелят.
Престолонаследникът княз Борис Търновски дошъл с баща си и разбрал за мене. Решил да види как ще ме съдят неговите офицери. Дадоха ми думата и аз им рекох: „Знам що ме чака – разстрел. Ама да знаете, че след това един български войник в окопите няма да влезе и с България е свършено“.
Като чу това, княз Борис нареди да ме освободят с думите: „Освободете героя, героя на Булаир, моят герой!“ и ме закичи с този – средния кръст. Той е от него. Веднага ме освободиха и поискаха да им покажа позицията, където с войника провалихме десанта на турците.
Заведох ги там и почнах да обяснявам къде турците напираха с конете си и как аз ги косих с картечницата. По едно време Борис извади бинокъла си и тръгна да се катери по окопа. Хванах го за куртката и го дръпнах обратно в изкопа, а той забоде нос в земята.
Натиснах го по врата и му рекох: „Ниско, Ваше Височество! Отсреща може да ни гледат и с един куршум ще ви убият“.
Борис си отупа куртката, избърса си брадата, обърна се към мен и отвърна: – Ниско, а? „Тъй вярно, Ваше Височество! Знаеш ли колко млади поручици така си заминаха?! Качат се на окопа да разузнаят и отсреща с един куршум ги убият и айде у платнището назад“.
От тогава ни е дружбата с цар Борис. Станахме приятели, а паролата беше „ниското“. Малко преди той да умре, аз си спуках апандисита. Царят ме закара в болницата с колата си, та ме резнаха – той ме спаси, иначе си бях отишъл...
Във всички войни, в които съм участвал, колко народ съм изтрепал – сигурно колкото е Самоков. Един господ знае! И е било за България!“
Това лято на 1972 г. беше последното за дядо Ристо. Погребаха го в началото на октомври. Три пистолетни изстрела, произведени от Стоян милиционера, нарушиха гробната тишина. Оттогава досега на всяка заря след думата Булаир аз се сещам за един герой – Христо Георгиев Богданлийски от село Горни Пасарел – героя от Булаир.
Читателите трябва да запомнят това име. И като чуят „Булаирски марш“ или „Велик е нашият войник“ да знаят, че това не са песни от репертоара на „Щурците“ или на Азис. А това са маршовете, с които нашите деди са водили славни битки за обединението на българското племе. Те са се раждали по нивите, раснали са заедно с животните по къра и учили-недоучили от рано са започвали да си изкарват хляба.
Били са прости, обикновени хора. Но са знаели как да се бият и умират за Родината си. Били са по-истински българи.
Аз съм щастлив, че познавах един булаирец. Той почива в гробищата на софийското село Герман. Народ, който няма герои, си ги създава сам. Ние, българите, обаче ги имаме – на книга, но бързо ги забравяме. Затова и историята си повтаряме.
