Още от османско време земеделието било основно занятие на белочерковци, а наред с него и лозарството, след което дошло и винарството. Селяните продавали виното си чак в Габрово и по балканските села.
Но през 1882 година настъпили злочести времена. Както в цялата страна, така и тук болестта филоксера поразила местните лозя, а 10 години по-късно (1892 г.) се прибавила и друга пораза – маната (перноспората). Тези болести били пренесени от Америка. Следствие на това старото лозарство западнало и към 1900 г. тукашното население обедняло, поради което голяма част от него се изселило в Павликени, в село Абоба и другаде.
Спасението на лозарството
През 1902 година белочерковци създали лозарско дружество от 60 души с председател Йосиф хаджи Христов – учител по естествена история в местното училище. В него влязъл и Цанко Б. Церковски с брат си Ангел Бакалов.
Организацията им намерила изход от тежкото положение като внесла от чужбина американски лозови пръчки – дивачки (подложки), на които да се присадят калеми от българските лози за по-голяма устойчивост срещу нападналите ги болести. Важна задача била да се научат селяните как да извършат това дело, което се наричало пипиниерство.
През 1902-1903 година особено активна дейност в тази насока развил Цанко Церковски, който започнал да редактира и издава списание „Селска пробуда”, за да просвещава не само белочерковското население относно въвеждането на новото модерно лозарство.
Наред с това той направил колиба в своето място на юг от река Росица, където обучавал съселяните си на пипиниерство и направил разсадник за присадени лози. По този повод започва голяма кореспонденция между районния инспектор по земеделие във Велико Търново и Цанко Церковски, което е видно от няколко писма със сведения за броя и сортовете на облагородените от него лози, от тетрадката му, в която води записки за количеството на вкоренените американски лозови пръчки, както и от други запазени документи.
Биографът му Недялко Атанасов пише: „Церковски тогава беше истински учител на селяка. Освен политически деятел и просветител със своето списание „Селска пробуда”, той беше културтрегер и реформатор на селското стопанство. Той се залови за работа с новото лозарство. Достави американски лози, започна облагородяването им с наша лоза и посади пръв облагородени лози. Направи лозов разсадник и пипиниера. Сам учеше хората на новото лозарство, създаде им поминък”.
По същото време лозарското дружество доставя за бедните селяни дивачки на по-евтини цени. През 1905 година новосъздадената кооперация „Защита” купува диви подложки от Франция.
Под ръководството на Церковски и Йосиф х. Христов населението направило маточници (разсадници) на облагородени лози не само за Бяла черква, но и за пазара. Така градът се превърнал в известен център за производство на облагородени лози. А белочерковци станали пионери в създаването на пипиниерството, което им осигурило условия за икономически и културен възход.
От близко и далече, и най-вече от Свищовско и Русенско, в Бяла черква прииждали от 50 до 100 души работници. А от тук пък тръгвали из страната специалисти, които да обучават в този майсторлък селяните из различните краища на България.
Кошмарната градушка
Но тъкмо Бяла черква достигнала до голям възход през 1922-23 година и страховито природно бедствие – една невиждана градушка, която го удря на 20 юни 1923 година, унищожава 5 милиона облагородени лози и много декари лозя. По този повод цар Борис ІІІ изпратил телеграма до известния тогава свещеник Петко Д. Франгов, който описва случая така: „На 20 юни 1923 г. градушката уби съвершенно всичките ни лозя на селото. Така също уби ниви, бостани, мисири, хората са отчаяни…
На 3-ти юлий се получи съчувствена телеграма от Царя: „С прискърбие узнах за големите опустошения, които градушката причинила в хубавия цветущ белочерковски край. Моля да предадете на белочерковчени моите искрени съчувствия, както и пожеланието ми щото с Божията помощ да може пострадалото население в най-скоро време да се съвземе. Царят!”
Тази телеграма се разгласи из селото и на Петровден се прочете в църквата.
Тогава Церковски написва стихотворението си „Градушка”.
От 1925 година отново интензивно се засаждат модерни лозя, а от 1930 година се отглежда десертния сорт „Болгар” за износ. Лозарството дава тласък за развитие на винарството, с което в Бяла черква се замогнали много търговци. Със спечелените пари те построили много хотели и ресторанти, дори и в София.
Чак до 1989 г. градът изнася в чужбина лозови пръчки на десертните сортове „Болгар”, „Хамбургски мискет”, „Каберне” и други.
Още в началото на създаването на новото лозарство тук започва да се празнува празникът на лозаря с весели програми. И до днес той се отбелязва само по стар стил на 14 февруари.
Според данни на известния български историк проф. Александър Бурмов, родом от Бяла черква, празникът протичал по следния ред: най- напред се извършвала служба в църковния храм „Св. Димитрий“, след което свещеникът тръгвал напред с котле и китка, а след него – в литийно шествие се носели хоругви и иконата на св. вмчк Трифон. След тях до местността Орницата се извървявало цялото белочерковско население. Момите, накичени с китки в косите, носели нанизи гердани от пуканки, с които били накичвани и калпаците на момците.
Всеки мъж премятал през рамо тъкана шарена торба, от която задължително се показвал стрък от праз лук, а в нея се мъдрели варена кокошка, солено или пушено свинско месо, пита, баница, шушуница и задължително... бъклица с руйно червено вино.
Жените изпращали мъжете си до местността Дерменкъра. Когато шествието спирало в определеното за зарязване лозе, свещеникът четял молитва за св. Трифон, правел общ водосвет и благославял за плодородие. После поливал с вино зарязаните лози…
Всеки стопанин отивал на лозето си, отрязвал жилава пръчка, свивал я на венец и я нанизвал на калпака си или я носел в ръка. След това всички зарезанджии се събирали на обща трапеза на ядене и пийване, като се благославяли с думите: „Да даде Господ да се роди едро и сладко грозде, да стане хубаво вино!” Други им отговаряли: „Дай Боже, дай Боже!”.
След обяда развеселени мъжете потегляли обратно към селото. Тези, които били на коне, правели кушии – надбягване. Насред площада засвирвала и селската музика, при което се извивали кръшни хора.
Любопитен факт за белочерковския лозарски празник е, че на този ден било разрешено на мъж, който навремето бил изоставен от изгората си, сега, придружен от приятели, да посети къщата на бившето си либе, където нарочно всички влизат обути и кални, за да изцапат чергите на домакинята – за отмъщение, че не е взела момъка навремето.
И днес Трифон Зарезан се почита в Бяла черква и се чества традиционно, макар и доста осъвременен. Пак има калпаци и национални носии с навуща, пак се обкичват с пуканки и лозови пръчки, пак има торби с праз и вкусотии, пак има зарязване и освещаване, след което следват обеди и наздравици, но… сякаш го няма онова шумно веселие на някогашното празнуване.
Пак с музика се ходи до лозята над Славееви гори, пак с кон и каруца се вози бъчвата с вино и с кратунка се пие наздравица, а вечер мъжете пак се прибират на „зиг-заг“. Но едно от задължителните неща в сегашния празник е тръгналите към „Уружките лозя” зарезанджии да се поклонят пред гроба-паметник на първия лозар на Бяла черква – Цанко Церковски, защото покрай него минава пътят към лозята.
СКЪПА РУМИ КОЛЕВА, ЗАЩО НЕ СТАНА УЧИТЕЛКА ПО ИСТОРИЯ ИЛИ РОДОЛЮБИЕ.СИГУРНО ХОРАТА ,ЗНАЕЩИ ИСТОРИЯТА НА НАРОДА НИ И РОДОЛЮБЦИТЕ ЩЯХА ДА СА С ХИЛЯДИ ПОВЕЧЕ.ПОКЛОН.
