Като всеки съвестен репортер и писач реших да подходя честно към занаята и съвсем да вляза в ролята на потърпевш, та после материалът да поразява с правдивата истина, която ще струи на талази от него. И без това сериозно страдам от инсомния повече от 15 години, защо не използвам случая да опиша на уважаемия читател какви вълнуващи преживявания пропуска, докато харчи в сън по-голямата част от живота си.
Страхувам се да взимам сънотворни, защото съм прочел за милиони случаи, в които хората се пристрастяват към тях и става страшно
Но, вярвайте, опитвал съм почти всичко останало. Не помага. Топло мляко, мента, успокоителен чай, алкохол (недейте, пазете си парите!), броене на овце, мисли за Мария Грация Кучинотта по бельо и полузаспала... Не. Затова реших изобщо да не се противопоставям на организма си, а просто да го съзерцавам с вниманието на зрител-естет.
„Победи страха си, като му се отдадеш”, така ли беше казал мъдрецът? Страдате от безсъние? Признайте си го, елате при нас, в Клуба на анонимните инсомниаци!
Нормално е възрастният човек да заспива към полунощ, освен ако не работи като копач с кирка и лопата през деня. Такъв едва ли дочаква и Сънчо по телевизията. Та, към 23 часа, когато повечето приятели вече са напуснали Фейсбук, всеки поствайки по някой до втръсване познат и изтъркан от гледане клип, реших да започна статистиката.
Положението: 14 души във Фейсбук, 8 на Скайп, телевизор със 73 канала, лаптоп със светкавичен интернет, три книги от библиотеката („Куклен дом” от Ибсен, започната и отбелязана с маркерче, нещо напоследък пак ме е затресла снобарията) и разгонена осемгодишна котка. А, също и мобилен телефон.
“Vesi4, 6to ne spi6?” Въпросът по скайпа идва от другия край на Земята, приятел от София се изнесе чак там, да не можел да се върне, като го затресе носталгията, обиден й бил на таз държава.
„Инсомния, братле, много е зле раотата”, отвръщам остроумно, на бургаски диалект, без „б” в последната дума. „Emi koito spi sam:))”, хитрее копеленцето.
„Е, аз повече от 15 години се мъча така, бе, да не е отсега!”, оправдавам се напълно излишно аз.
„Ai, OK, az otivam na rabota”, представям си как намига ухилен, пред монитора приятелят. Разликата между нашето и тяхното време е бая часове и при него е ранна утрин.
Край, сигурен съм! Че той е сигурен, че аз не спя, поради крещяща полова незадоволеност. И търся мадами посред нощите в интернет. Уфф, поне е далеч и няма да ме разнесе. Макар че, с този интернет, как мога да съм сигурен...
Съседите слушат радио (да бе, много странни птици) и от химна през стената разбирам, че вече е станало полунощ. О, супер, само някакви си 6-7 часа до съмналото, нормално време. Отварям пак Фейсбук. В зелено светят четирима. Единият, който почти не познавам, но ми е в листата, в транс поства клипове на Карлос Сантана, с надписи „Ееххх...”, „Супер!”, „Велике!”.
Последното явно трябва да означава, че Сантана е велик, обаче никой не знае на колко ракии е въодушевеният меломан. Решавам да не питам, последния път, когато му задавах някакви въпроси, се обиди от нищо и ми посвети пост: „На всякаде на човек магат да му развалат настроение то, във ФБ сащо.” Тънкообидчив, трябва да го разкарам от приятелския си списък незабелязано.
На линия е и една страшно красива, но много непукист дама. Аха да подскокна с някое възпитано „Добра вечер”, обаче овреме ми идва акълът. Ами ако отговори „Нощ е вече, не е вечер” (много е остроумна и пише стихове)? Или започнем някакъв отнесен разговор за книги и филми, който точно в момента не искам да водя?
С огромни усилия на волята (аз съм бургашка нинджа, както повечето мъже в този град) си налагам гордо мълчание. Решавам да я забравя и си я представям в брутална бархетна нощница-страстоубийка как си ляга, обута в психеделични вълнени чорапи на петна, като от Роршах тест.
Разцъквам телевизора. В първия момент сърцето ми подскача, мисля, че пак се е развалил, чува се познат женски глас, а екранът - напълно черен. След половин минута камерата се отдръпва.
Повтарят парламентарния контрол.
Черният екран било огромна като Балкана известна народна представителка, облечена в черна рокля (да бе, да). Депутатката произнася унищожителна гръмотевична реч по повод на един с очила от опозицията.
От едрия план на лицето му разбирам, че на него не му пука кой знае колко от нейните гръмотевици. Хили се и си говори с комшията си по стол. Зевс в женски образ си довършва филипиката и заплува горд победоносен курс към своите места след управляващите.
Тутакси изсред близките на обругания изскача негова колежка с приятни тънки глезени, която застава на трибуната и направо като на филм приканва министър-председателя да излезе отвън, да му разбие физиономията. Я, интересно! Обаче нищо няма да стане, знам си. Той е пич и жени не бие. Няма такъв филм.
О, филм! Ето това е решението. (Междувременно е станало към 3 часа след полунощ). „Часът на бика”, в който се ражда Земята съм го минал, остава по-лесното, ей го, след филмчето току-виж станало към 5 без нещо. Изобщо не осъзнавам какъв проблем съм имал, обаче. Няма бе! Няма.
Няма един филм за свяст, от няколко десетки специализирани за това канала. По нашите родни, то е ясно, бичат без откат турски сериали, имам чувството, че живея стотина километра по на юг. По някакъв италиански върви „Смъртоносно оръжие” 3, гледал съм го 142 пъти, пък и не знам италиански. Не че има нещо за знаене всъщност.
По едната образователна Беър Грилс оцелява, ядейки някаква гадна слуз, а по другата оцелял разказва как се спасил като по чудо, падайки от сърфа си в океана и зловеща акула обядвала с половината месо по краката му. Камерата щедро показва страшните белези.
Получавам спазъм за повръщане и тутакси сменям. Почти е интересно! Любовен филм от времето на Съветския съюз! Гърбове и чела в едър план и стройна маршова музика. Като казах „любовен”, разбира се имам три канала по темата. Вярно, че тяхната любов е доста... ммм, разкрепостена, но имам. Срамота, обаче. На тази възраст да не спя и да гледам подобни филми.
Пробвам и извратена литературна вакханалия. Чета първо двадесет страници от Ибсен (вижте по-горе), веднага след това се мятам на „Театрален роман” на Булгаков, накрая, като връх на мазохизма, се матирам с малко Кастанеда от „Една отделна реалност” и „Учението на дон ХУан: ПЪтят на знаниетона един яки”. Напълно изцъклен сядам в леглото и си мисля, че като тази каша в главата ми в момента е имало в мисълта на онзи урод, който уби 77 деца в Норвегия.
Докато разсъждавам така, от мобилния телефон започва да гърми алармата. Тя винаги е поставена да звъни на 6 часа. Вярно, че погълнах безценни нови знания през поредната безсънна вечер. Но към обед със сигурност ще кълва с нос клавиатурата на компютъра, ако по това време съм в редакцията.
Следващата вечер възнамерявам да си представя, че съм спартански хоплит. И ме посичат в бой, заравят ме някъде из Пелопонес, бог Морфей минава наблизо, смилява се над убитата ми (но все още безсънна) душа и ме прибира в своето царство.
Майната му, че туй си е чиста проба ескейпизъм. Може пък и да мигна за малко.
