Оживеното и многолюдно някога Краище очаква в разруха края на историята си
Автор: Пламен Николов
Едно от най-затънтените крайчета на Родината ни така и се нарича – Краище. Почти заличеното добруджанско селце е разположено буквално на един хвърлей от границата с Румъния, сред живописен хълмист релеф, красива природа и кристално чист въздух.
Тук днес са останали по-малко от 10 жители. В последните няколко километра пътят наподобява бейрутска улица.
Придвижваме се бавно, но пък това ни дава възможност да се полюбуваме на околния ландшафт – редки гори, редуващи се с почти напълно лишени от дървесна растителност терасовидни хълмове. Пътят изкачва една от височините и пред нас се открива гледка към това непознато краище на Добруджа.
Наблизо е живописният язовир “Дрян”, а до селото остават два километра по път с едно платно. Асфалтът свършва пред кметството. От тук до границата има 300 метра.
В окрайнините на Добружда
Разхвърляни между околните хълмове са петдесетина къщи – повечето пустеещи. Близостта на граничната бразда често е създавала неприятности на живеещите в Краище – запустялото населено място често е предпочитано от нелегално преминаващи през границата чужденци.
Селото е типичен пример за разрухата, на която са подложени цветущи в миналото населени места в Добруджа. А до средата на миналия век Краище е било едно от най-големите и будни села в Касъмска (Генералтошевска) община.
Оскъдни са сведенията за по-далечното минало на селището. Османски регистри сочат, че до края на ХVІІІ век тук е имало турско поселище, именувано Хайдар Енидже. Сложна е и етимологията на названието му. Хайдар на турски означава буен, смел. А „енидже” идва от „ени” (нов). Местни краеведи смятат, че то е основано от местен турски бабаит или пенсиониран войник. А „енидже” вероятно идва от преместването на поселището на ново място след холерна епидемия.
Народната памет е съхранила и легенда за неговото масово напускане и обезлюдяване по времето на турското робство. Това ще да се е случило в началото на деветнадесетото столетие – тогава към местните турци се присъединяват и новозаселили се татари.
Старите легенди разказват
Тукашният бей имал много красива дъщеря. А близо до селото имало дълбок извор. При една от разходките си щерката на турския феодал паднала във водата и се удавила. Беят заповядал да зазидат извора. След като живителната течност секнала, за жителите на Хайдар Енидже настъпили трудни времена. Водата не достигала, налагало са да копаят дълбоки кладенци (и днес в Краище има над 50 герана). Безводието предизвикало масово изселване на турци и татари.
Запустялото село обаче привлякло вниманието на българи, които търсели плодородна земя или бягали от турския гнет в други части на поробеното ни отечество. Първата вълна на заселване приижда в края на 20-те и началото на 30-те години на ХІХ век – по време на походите на Дибич Забалкански. После българи се заселват по тия места през 1845 г. и след Кримската война – 1853 г.
Най-многобройни са заселниците от сливенските села Твърдица и Козарево. Пристигат и българи от Старозагорско, Ямболско, Котленско. Измолили от бея да им даде място за къщи. Турчинът склонил – така си осигурявал работна ръка и им дал местността Чоплика. Тези събития са съхранени благодарение на краткия летопис на Краище, записан от Ганчо Колев по спомени на възрастни хора.
Драматични времена са преживели местните българи при определянето на границата, след като през 1878 г. Северна Добруджа е подарена на Румъния. Първоначално е решено браздата да минава през дядо Петровата могила, която е насред селото.
След настоятелните молби на местните жители, международната комисия определя границата на 300 м извън Хайдар Енидже. От землището на селото са отнети 7000 дка плодородна земя. Те са присъединени към румънското село Армутлията. От другата страна на границата остават и турските гробища.
В годините след Освобождението селото се разраства, появяват се нови махали. Селището се превръща в едно от най-богатите в района, славещо се и с хубавите си коне. Тук са се произвеждали огромни количества зърно. Част от пшеницата местните продавали в чужбина. Населението достигнало 300 души.
Че населеното място е било многолюдно се доказва и от военните архиви, в които сред бойците, участвали във войните за национално обединение, често се срещат имената на жители на Хайдар Енидже.
Спомен за Йовков
В местните кафенета неведнъж е отсядал и певецът на Добруджа – Йордан Йовков, за да си почине на път от селото, в което живеели родителите му – Чифуткьой (дн. Йовково) за Каралии (дн. Красен), където е учителствал. Тук майсторът на късия разказ вероятно е открил и някои от прототипите си.
Старите къщи в Краище са строени от габровски майстори. Те и до днес пазят възрожденския дух и връщат малцината посетители на загиващото село в отдавна отминали времена.
По време на втората румънска окупация на Южна Добруджа тук са заселени колонисти-цинцари от македонските планини. Тогава окупаторите отнемат от местните българи 2100 дка земя, за да ги дадат на новодошлите куцовласи. Цинцарите се разполагат като у дома си и започват да безчинстват, закриляни от окупационните румънски власти.
Потърпевшите от своеволията им естествено са местните българи. Тежките години на румънското владичество поставят началото на новото обезлюдяване на Краище. Неговото запустяване продължава и след връщането му в пределите на България. През 1958 г. заради липса на деца е закрито училището, създадено още през 1882 г.
След създаването на АПК младите остават без поминък и масово се насочват към градовете. А разрухата в годините на прехода окончателно слага кръст на съществуването му. След като и неколцината останали възрастни негови жители си отидат от този свят, ще дойде и краят на историята на това добруджанско краище...
