Ритуалите включват още прескачане на огньове за здраве и „хамкане” на бяла халва
Сирни заговезни, които тази година отбелязваме на 17 март, са стар български обичай, разпространен в цялата страна. Наричан е с различни имена – Сирници, Сирни поклади, рия, запоставяне, прошка, неделя сиропустна и т. н. Празникът е подвижен и се отбелязва в неделята, седем седмици преди Великден. Той поставя началото на най-големия пост през годината (Великият пост), с него се свързват кукерските игри и прошката.
В българската народна традиция празникът обозначава границата между зимата и пролетта – символ на възраждащата се природа.
Сутринта на Сирни заговезни се запалват огньове на най-високото място в селото или на мегдана. Вярва се, че докъдето стигат отраженията от тяхната светлина, дотам ще има плодородие. Огньовете се прескачат за здраве. Палят се и се въртят ойлалия (запалено каче с катран), оратници (разцепено дърво, на което има слама, която се пали) и оруглици (кош, намазан с катран).
На този ден влюбените момци хвърлят в двора на любимата „чавги” (запалени стрели от дрян), което представлява любовно обяснение. От този ден нататък любовните обяснения и сватбите са забранени до Великден.
По традиция още предиобед младоженците отиват на гости у кумовете и по-възрастните роднини. Целуват им ръка и им искат прошка. „Прощавай!”, казват младите, възрастните ги благославят с „Господ да прощава, простен да си!”. Вечерта цялото семейство сяда на трапезата, на която са сложени ястия от риба, баница със сирене, яйца, мляко и бяла халва. След празничната вечеря се извършва традиционното „хамкане”, „ламкане” или „люскане” на халва, парче сирене или варено яйце. Най-възрастната жена в семейството завързва парче халва на дълъг червен конец. Другият му край се захваща за гредата на тавана или на хурката й. Конецът се разклаща пред децата, които държат ръцете си отзад и се опитват само с уста да захапят парчето халва. След това нишката се запалва и по начина, по който гори, се предсказва дали годината ще е плодородна.
В някои краища на България през цялата сирна седмица младите изпълняват пролетен обичай, известен като „Гора” или „Зора”. Всяка сутрин преди изгрев слънце моми и ергени отиват на някоя поляна до кръстопът. Обърнати на изток към изгряващото слънце, те пеят обредни песни, в които възпяват пробуждането на природата от зимен сън.
Характерно за седмицата след Сирни заговезни, наричана Тодорова неделя, са кукерските игри (кукери, кукуве, старци, бабугери, зибсци, песяци, дервиши, арапи и др.), които имат езически произход. В тях участват предимно ергени и млади женени мъже. Младежите с по-нежни лица се преобличат като булки. Носят дълги бели ризи и местни женски носии. На кръста им се връзва пояс с чапрази. Главите им са забрадени, а лицата – покрити със сажди. В групата присъства и „баба”. Булката или бабата носи дървена кукла. До булката и бабата винаги вървят техните съпрузи „зетят” и „дядото”. Основната задача на обичая е да опазят невестите си от хорските задявки.
Кукерската дружина обхожда населеното място, като по пътя и във всеки двор разиграва разнообразни сценки. По време на обиколката маскираните в кожи мъже удрят с дървените си тояги жените, за да забременяват и раждат. Те подскачат непрекъснато като по този начин се стремят да стимулират растежа на посевите и да осигурят богата реколта. Стопаните даряват маскираните с яйца, царевица, брашно и други хранителни продукти.
Кулминацията на обичая е обредното заораване и засяване, което става на селския мегдан. Царят, беят или булката впрягат в дървено рало кукера-зет и извършват оране. Едновременно с това пръскат наоколо семена като имитират сеитба.
Кукерският карнавал завършва с ритуално окъпване на всички участници в реката, с общо смесено хоро на мегдана и с почерпка за кукерите.
