Хаджи Станьо, наричан почтително от своите другари „Дядо Хаджи“ или „Бай Хаджи“, прекарва повече от три години в Диарбекир. Успява да избяга заедно с верния си приятел Петко Милев, Константин Доганов и Бойчо Русев на 4 юли 1876 г.
Четиримата съмишленици прекосяват пеш Анадола, до Трапезунд (Трабзон) на Черно море! Успяват да се качат на руски кораб и да пристигнат в Одеса, а после да се преместят в Букурещ – по-близо до България и назряващите събития.
Хаджи Станьо и Петко Милев, макар и не „в първа младост“, придружават един казашки отряд, най-вероятно като разузнавачи, с който влизат в родния Тетевен.
Хаджи Станьо е първият кмет на вече свободния Тетевен. За жалост е покосен от инфаркт по време на сватбата на сина си Станчо (1879 г.), който се жени за Тота, дъщерята на Петко Милев.
Потомците му вписват имената си в историята на Тетевен и на България – сред тях има герои от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) и войните за национално обединение през 1912 – 1918 г.
Както стана дума, не липсват публикации, в които върху личността на хаджи Станьо се хвърлят обвинения, непремерени и пристрастни внушения. Резервите на „традиционните комити“ и революционери към „чорбаджиите“ са характерен белег на епохата.
Такова мислене демонстрира още Стоян Заимов, който иронично и донякъде злорадо подмята реплики за „скъперничеството“ на тетевенския първенец – той „страдал“ от „онова скъперничество, което прави човека и смешен, и долен...“
Отсенки на неприязън към „чорбаджиите“ могат да се открият и в спомените на иначе заслужилия комитетски деец Тоне Крайчов, също жертва на Арабаконашкото „приключение“ и заточеник в Диарбекир.
И, колкото и да е странно, и тогавашните „хъшове“, а и следващи ги журналисти и литератори, подемат въпросните „античорбаджийски“ внушения. Така се стига до твърдението, че идеята за Арабаконашката авантюра е „чорбаджийска“, даже по-конкретно на хаджи Станьо и тетевенските богаташи!
Те „... виждат, че Общи е ахмак, и го подлъгват да извърши обира, за да не става нужда да се бъркат за народното дело...“
Или пък, че „... тетевенският чорбаджия Станьо Врабевски, председател на комитета, и Петко Милев, също чорбаджия и касиер, подкокоросват председателя на Етрополския комитет Тодор Пеев. След което Станьо се заема със самия Димитър Общи. Така и така, комитетската каса няма да се напълни, ако тоя даде две лири, оня пет (една лира – пет гроша). Ето от Букурещ искат 50 000 гроша, откъде да ги вземе?! Всъщност тия пари са могли да ги дадат двамата чорбаджии – бълха ги ухапала...“
Тези твърдения се опират на онова, което е говорил самият Димитър Общи пред властите в София. Той действително приписва обира на хаджи Станьо, който на свой ред отхвърля обвиненията.
Няма съмнение, че тетевенският първенец е играл значителна роля в организацията на акцията в Арабаконак, което се потвърждава и от едно донесение на австро-унгарския консул в Русе О. Мотлонг до граф Андраши във Виена (от 29 декември 1872 / 10 януари 1873 г.), че като главни лица отначало турската следствена комисия в София разследвала „... Димитрий Сербли [Общи] и хаджи Станчиу от Тетевен. Първият потвърдил своите самопризнания, вторият ги отрекъл...“
В крайна сметка, както се знае от протоколите, водени в София, при разпита на 13/25 декември 1872 г. хаджи Станьо признава участието си в комитета и действията му, които вече са разкрити от Общи и други заловени участници.
Защо Общи се е стремял да прехвърли своята роля на хаджи Станьо? Не е изключено по този начин Димитър Общи да е искал не само да омаловажи своя вина, но и да отмъсти на тетевенския чорбаджия - малко преди да бъде заловен, Общи, който все още е човек „номер 2“ във Вътрешната революционна организация (ВРО), доверено лице на Любен Каравелов и букурещкия БРЦК, нарежда на Тетевенския комитет да нападне Орхание (Ботевград) и освободи задържаните участници от акцията в Арабаконак!
Хаджи Станьо и тетевенските дейци отхвърлят тази нова авантюра, която би довела до още по-тежки последици за организацията. Надали може да се приемат на доверие и твърденията на Тоне Крайчов, че тактиката за разкриване на комитетите и техните членове също била не на Димитър Общи, а на хаджи Станьо и Анастас Попхинов.
Не някой друг, а самият Стоян Заимов (дал тон с твърденията си за „скъперничеството“ на хаджи Станьо!) пише, че решението да се нападне турската хазна в Арабаконашкия проход е на Ловешкия комитет и е взето още през август 1872 г. по лично предложение на Димитър Общи.
И въпреки несъгласието на Левски...
На същото мнение са Захарий Стоянов, Димитър Страшимиров, а и по-късни изследователи на делото на Васил Левски и създадената от него комитетска организация. Същото важи и за „тактиката“ на Димитър Общи за разкриване на комитетите с наивната идея, че това ще доведе до политически отзвук в цивилизования свят.
Разбира се, в науката има различни интерпретации и „вариации“ по темата за Арабаконашката авантюра и последвалите събития, но да се поставя под съмнение водещата роля на Димитър Общи е несериозно. В крайна сметка, тя е установена и от самите турски власти.
Може да звучи парадоксално на пръв поглед, но „редовите“ комитетски дейци, дори и след понесените страдания и тежки загуби за делото (най-тежката от тях без съмнение е залавянето и гибелта на Апостола на Свободата!), основната вина за които е на Общи, продължават да изпитват симпатии към авантюриста, към „лудата глава“!
Без да е нужно да демонизираме Димитър Общи, който наред с безспорната си и огромна вина за погрома през есента-зимата на 1872-1873 г., има и своя принос към българското революционно движение, обективната картина е такава.
Такива са и доминиращите настроения към него, изобщо към подобен тип „герои“, но не и към „чорбаджиите“, пък били те и борци, и страдалци! Какво да се прави, егалитарните идеи винаги в една или друга форма съпътстват революционните движения и радикалните политически борби... И ако това е донякъде обяснимо за онези, които са познавали и вярвали на Димитър Общи, въпросът е защо такива „версии“ намират място и днес?
Стремежът към сензации и ефектни решения на заплетени исторически казуси в никакъв случай не помага на читателя да проумее героичната, трагична, но и така велика епоха на българското национално Възраждане.
Близостта на тетевенския първенец с Апостола е белязана и от един загадъчен „сюжет“. През 1987 г. Иванка Гезенко, известно име в съвременната архивистика, записва спомените на една потомка на рода Врабевски.
В писмо до д-р Милен Врабевски, правнук на хаджи Станьо, Гезенко съобщава, че като дете въпросната жена, „баба Еленка“ (р. през 1897 г.), намира укрито тефтерче, което е било „... съвсем обикновено, не много голямо, подшито с розов конец отстрани (...) Някои от страниците бяха грижливо изписани с полегат равен почерк. Не разбирах какво беше написано в това тефтерче, друго нещо привлече погледа ми. В долния ляв ъгъл на всеки лист грижливо беше изписано едно име - Васил Левски.
Светна ми пред очите - значи все пак беше останало нещичко от Апостола в къщата ни - ханът на хаджи Станьо от Тетевен ... Какво стана с тефтерчето ли? След като го извадих и разгледах, извиках брат си. Той онемя като разбра чие е. Каза, че това е светиня и трябва добре да се пази. Взе ми го. Започнаха войните. Брат ми замина за фронта (…) Не зная брат ми какво направи с тефтерчето - дали го даде някому, или загуби...“
Въпросното тефтерче не е онова, което знаем – последното е укрито от Никола Цвятков. Възможно ли е да има две, а и повече тефтерчета на Левски? Подобна „следа“ срещаме и в спомените на Христо Иванов - Големия: „... изгнил тефтер, воден от самаго Левски, който е пренесен от Ловеч след смъртта му...“, пазен от Марин Станчев в Лясковец.
Впрочем, за дейна натура като Апостола на българската революция, човек, затрупан с много и много задачи, това съвсем не е изключено. Все пак да не губим надежда, че някой ден на бял свят може да се появят неизвестни свидетелства за Васил Левски и неговите сподвижници.
И още нещо, ако в дома на хаджи Станьо Врабевски е бил укрит, зазидан в стената личен бележник на Васил Левски, това още веднъж потвърждава доверието на Апостола към неговия тетевенски сподвижник.
