Всяка година на църковния празник Петдесетница от църквата в черногорското село Вельи Микуличи, недалече от гр. Бар, потегля литийно шествие към близката планина Румия. Най-отпред върви представител на рода Андровичи, който носи старинен процесиен кръст – по предание това е същият кръст, който българският цар Иван Владислав (1015-1018) изпраща на княз Иван (Йован) Владимир (990–1016).
Владимир е поканен за преговори в Преспа, а дарената му скъпоценна реликва потвърждава царската клетва за неприкосновеност. Нека припомним клетвопрестъплението на Иван Владислав и гибелта на Иван Владимир – такава е основата на „историята“ на загадъчния кръст, за който в България не се знае на практика нищо.
Княз Иван Владимир е първият черногорски светец и мъченик, приет от векове за светец и от Българската православна църква, почитан и от сърбите, и християните албанци.
През 998 г. цар Самуил (997-1014) извършва военен поход по крайбрежието на Адриатическо море. Князът на малката държавица Дукля (дн. Черна гора) е принуден да се предаде и е хвърлен в затвора в царската резиденция Преспа – средновековният град на остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро, днес на гръцка територия.
Скоро в знатния пленник се влюбва Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. Проявявайки силен характер, тя убеждава своя баща да върне свободата на княза.
Този „любовен роман“, пропит от християнско благочестие, е известен от „Летописа на дуклянския презвитер“, написан на латински в края на ХІІІ в. Разказът за Владимир и Косара е създаден още през ХІ в. Той присъства и в по-късни жития и в народни предания сред българи, албанци и черногорци.
Любовта между Владимир и Косара е пресъздадена от големия наш писател Димитър Талев в неговия роман трилогия „Самуил“.
Естествено, бракът на Теодора-Косара с Иван Владимир е преди всичко с политически характер. Князът на Дукля се завръща във владенията си като български васал и член на царското семейство. През есента на 1015 г., когато Иван Владислав сваля и убива своя някогашен спасител Гаврил Радомир, настъпва обрат.
Владимир е повикан в Преспа от новия цар. Иван Владислав обаче престъпва клетвата, а князът е посечен пред вратите на църквата „Св. Ахил“ (22 май 1016 г.). Мъченическата смърт на Владимир е следствие както на съмнения за нелоялност, така и защото като Самуилов зет той е потенциален съперник на узурпатора Иван Владислав.
Князът е погребан в царската църква редом със своя тъст цар Самуил. Теодора-Косара, която ревностно следва праведния живот на съпруга си, след известно време успява да измоли мощите му и ги отнася в Дукля. Те са положени в манастира „Св. Богородица Пречиста“ на брега на Шкодренското езеро, чийто руини се пазят и днес.
Както разказва дуклянският летописец, „...Косара, съпругата на блажения Владимир, станала монахиня, завършила живота си в същата църква с благочестие и свето подвижничество и била погребана там при нозете на своя мъж...“
Мощите на св. Иван Владимир остават в манастира до 1215 г., когато епирският деспот Михаил Комнин ги пренася в Драч (дн. Дуръс, Албания). През 1381 г. по волята на албанския владетел Карло Топия те са отнесени в манастира „Св. Йоан“ при Елбасан.
Според черногорския историк Б. Шекуларац дуклянският княз е носел само името “Владимир“, а „Йоан“ му е „приписано“ след ХІV в., поради пребиването на мощите в манастира при Елбасан, посветен на св. Йоан Кръстител. И наистина, някои детайли от мъченическата участ на княза (отсичането на главата му с меч) имат паралел с особено популярната „история“ за обезглавяването на Йоан Кръстител. Светите мощи на Иван Владимир се пазят в манастира при Елбасан до най-ново време, но през 1995 г. за пореден път светецът сменя своето „местожителство“ - този път в архиепископската катедрала на Албанската православна църква в Тирана.
Да се върнем на кръста от с. Вельи Микуличи. Както стана дума, черногорците вярват, че това е същият кръст, който Иван Владимир е получил от българския цар. Това се е предавало от поколение на поколение, такова е дълбокото убеждение на цялото местно население, на православното и католическото духовенство. Именно този кръст е бил в ръцете на княза, когато той е посечен от войниците на Иван Владислав в Преспа.
Кръстът има дължина 45 см, ширина 38 см, а дебелината на дървото заедно с обкова от сребро е 2,5 см. Изработен е от тисово дърво, а е обкован със сребро във Венеция в края на ХVІ в.
Иван Ястребов, известен историк и етнолог, руски консул в Шкодра през 1867-1870 г. (тогава в Османската империя), пръв издирва сведения за Владимировия кръст. Според тях кръстът се е пазел в манастира „Св. Богородица Крайинска“.
По време на ислямизацията на Крайина през ХVІІІ век тази обител е разрушена, а кръстът е запазен от местните християни. Няколко десетилетия по-късно те също са принудени да приемат исляма, а реликвата попада в ръцете на рода Мъркоевичи. Това озлобява жителите на Крайина, които макар да са вече мюсюлмани, се опитват да си върнат скъпоценния кръст!
Мъркоевичи се преселват в околностите на планината Румия, но скоро и този род е заставен да приеме исляма. Тогава Владимировия кръст е поверен на рода Андровичи. Впрочем, „старейшината“ Илие Андрович в интервю от 2001 г. настоява, че „... ще станат девет века...“, откакто безценната реликва се пази от неговите предци.
Традицията с литийното шествие е известна поне от средата на ХІХ в., но е прекъсната във времето на комунистическия режим в Югославия. През 90-те години на ХХ в.тя е подновена.
В полунощ срещу Петдесетница в храма на Вельи Микуличи започва църковна служба, а самото шествие се провежда в утринните часове. В него по традиция участват не само православните, но и местни католици и мюсюлмани. Още Ястребов е отбелязал: „Колко се тачи този кръст може да се съди по следното: турците [т.е. черногорците мюсюлмани], казват: „Кръст се диже, Бог се моли, Господи помилуй!“
Впрочем в световната мрежа YouTube има видеоматериали от литийните шествия през 1996 и 2005 г. под заглавие „Света планина Румия“. На 29 октомври 2012 г. уголемено копие на Владимировия кръст е поставено в църквата „Св. Йован Владимир“ в Бар.
Както разказва Дуклянският презвитер, цар Иван Владислав „ ...като взел властта, проводил пратеници до Владимир, канейки го да дойде при него...“ Вместо Иван Владимир в Преспа отива Теодора-Косара, която се страхува за живота на своя съпруг предвид злочестата участ на брат й.
Царят се заклева, че няма никаква заплаха за живота и свободата на дуклянския княз. „След това повторно проводил пратеници при Владимир, като му изпратил и златен кръст... Той му отговорил: „Знаем, че Господ наш Исус Христос, който е страдал заради нас, е бил разпнат не на златен или на сребърен кръст, а на дървен; ако е истинска твоята клетва, изпрати ми дървен кръст...“
Тогава царят, като повикал двама епископи и един отшелник, злонамерено положил лъжлива клетва, дал им дървен кръст и ги изпратил при Владимир...“ В Преспа князът е посечен от войниците, „... държейки в ръцете си оня кръст, който бил получил от царя...“
Според византийския хронист Йоан Скилица гарант за царската клетва е бил и тогавашният български патриарх Давид, чийто престол се е намирал в църквата „Света София“ в старопрестолния Охрид.
Даряването с кръст в потвърждение на клетва е в духа на епохата, за което има редица примери.
Това е алюзия за силата на светия кръст, с който някога равноапостолният император Константин Велики е победил своите врагове. Ако тази реликва действително е същият кръст, за който се разказва в житието на св. Иван Владимир, налага се все пак да припомним, че той е изпратен от средновековна България!
Това обстоятелство черногорските и сръбските учени споменават, но не му отдават особено значение. В такъв случай този дървен кръст е бил сред важните и ценни реликви в Охрид или Преспа. Разбира се, скъпоценният дървен кръст би могъл да е българска или византийска изработка, да е донесен от Светите места или пък от старата столица Велики Преслав, и т.н.
По мнението на доц. Константин Тотев и Диана Косева, специалисти по християнско изкуство, кръстът от Вельи Микуличи съответства на редица византийски и български образци от Х-ХІІ в. Впрочем, дори и връзката на почитания и днес кръст от Вельи Микуличи с българската царска династия да е вторична, в никакъв случай не е маловажна създалата се сакрална памет.
Тя съхранява спомена за бележити личности: цар Иван Владислав, Самуиловата дъщеря Теодора-Косара, самият светец Иван Владимир, който в нашия „Борилов Синодик“ е поставен сред „древните български царе“. С помощта на съществуващите днес модерни научни методи може да бъде определена „възрастта“ на Владимировия кръст, да бъдат разкрити евентуално съхранени под сребърния обков знаци и надписи, и т.н.
Няма съмнение, че този интересен паметник на християнския култ и изкуство се нуждае от прецизно проучване. Всичко зависи от инициативността и добрата воля на българските и черногорските учени.
