Не пеехме тази стара, хубава песен на ФСБ. Слушахме „Освободи ме!” на „Дъ Ху”, от филма „Маквикар”. А крясъците на Роджър Долтри ни пренасяха далеч, далеч, през 80- те. Когато в кухнята на един друг, трети приятел от махалата, си рязахме китките на ръцете, за да ставаме кръвни братя. Другият също го няма тук, но всичко по реда си.
Кръвни братя решихме да бъдем, вдъхновени от вече древната класика „Апахи”. Оня, с Гойко Митич, сещате се. Макар и да го бяхме гледали още като хлапета, вече на 18 все още усещахме, че няма как да се оправяш в грозни положения, ако нямаш поне още един с твоята течност на живота в себе си. И така, с кухненския нож...
Не е шуртяла, по-скоро беше символично, но си обещахме да помним цял живот това, което направихме. (Без никой от нас да беше и чувал за онази сцена във „Вчера”, с китарите, свещите и приповдигнатата песен). После се напихме много. С топъл български джин, който по онези времена беше евтин...
Тази година двамата кацнаха на терминал „Пристигащи” почти по едно и също време. Единият от Канада, другият от Щатите.
Кой по важна работа, кой просто в почивка. Ние, останалите тук тъжни резиденти, знаехме за плановете още месец преди това. От единствения възможен начин да контактуваме с тях, скъпите ни приятели – по интернет.
Вече всички възможни начини да прекарат интересно тук бяха обсъдени във варианти, детайли и тънкости. Също както правят по-голямата част от нашите сънародници – дават воля на фантазията си, дори често прекалено голяма, защото там, в света на фантазиите, е по-хубаво от скапаната истина, в която хора се самоизгарят от отчаяние, а поредните месии се скриват в удобни бункери, докато яростта на палещите се не попремине.
За кратко двамата си свършиха работата и дойде време за голямото нощно къпане. С алкохол. По традиция, щом се чуе за това, всеки знае, че задължително идва. С жена, приятелка, сам, няма значение. И сякаш наистина не се случи сега. Сякаш бяхме онези кльощави, дългокоси, хипарливи и нахални в интереса си към живота хлапета, държани като скотове две години из казармите.
Онези, които пълнехме площадите на абсолютно всеки митинг, облещено радостни, че тук, на тези павета, до тези стени, по този въздух, из този Бургас се чуват опияняващи думи за свобода.
Такава, каквито знаехме от „Коса” на Форман и от „По пътя”, на Керуак. Между другото, единият от двамата я наричаше „хипарската Библия”, без да позволи някой думичка да издума против нея. На него, същият, му се наложи да си купува още цигари. От магазина отсреща видял през щорите на заведението, в което бяхме седнали, един куп голи до кръста мъже, на висок глас спомнящи си за едното време.
В което се чувствахме като голямо семейство. Мечтаещи да си останем такова. Тук. Завинаги и щастливи, като в едното време.
На следващия ден, докато обсъждахме силната вечер, единият от двамата герои на този параноичен разказ, въодушевено разказа, че използвал личната си карта на български гражданин и гласувал преди часове.
Някак си много трудно успях да му обясня, че неговият кандидат (който си нарочил за много краткия си престой у нас) eдва ли има някакъв шанс. Но надеждата винаги остава. Както в едно време, казахме в почти един глас двамата.
Спестих му егоистичната си мисъл, че за него все пак това гласуване е нещо като част от приключение от неговата почивка. А на мен ми се налага да остана и да го сърбам без подправки не зная още колко време. Без подправки и с голяма доза вкиснал оцет.
Докато говорихме, изведнъж се сетих за други от бандата, момче и момиче. Те пък живеят почти съвсем на другия край на Земята. Идвали са у дома, дори последния път стана така, че бяха сред скъпите гости на рождения ми ден.
Бяхме седнали с едновремешното момче с чаши в ръка на брега и гледахме морето. Не обсъждахме, както навремето, синята му красота и колко е голямо. Защото за него има доста по-голямо море.
Там, на другия край на Земята, цял океан, на чийто бряг е направил собствен дом. И живее в него със своето някогашно момиче и двете им деца. Тогава питах почти страхливо „Отегчен ли си?” Отвърна уклончиво и с отнесена усмивка „Не бе, просто си мисля нещо”.
Но ми стана мъчно, защото усетих, че е. И си спомних какво беше, когато двамата си тръгваха оттук. Пак беше дивашко парти, с почти всички от рождения ми ден и от онзи купон, с голите до кръста, за който прочетохте по-горе.
Накрая някои се разплакахме, но глътнахме сълзите с мисълта, че ако някой ти е приятел, трябва да се радваш, че отива на място, на което ще се чувства много по-добре. И ще живее по-достойно.
Години след това, пак по интернет, същият той, вече със самочувствието на „западняк”, който се оправя отлично с живота и е виждал какво ли не, ми рече недвусмислено: „О, майка й на тъпата държава, аз не знам какво е това! Мъка ми е за вас и за природата, и за всички хубави неща, които са ни се случвали заедно, а вече няма как да стане така!”
Но, да се върна пак на двамата. Те, какво... Престоят им тук приключи, казахме си, че вземаме „Довиждане”, никакво „Сбогом” и... така до следващия път. Сграбиха чантите и си тръгнаха. Кой където живее.
Този път от терминал „Заминаващи”.
