В светата обител се прави един от преписите на Паисиевата история, а Васил Левски е ръкоположен за дякон и приема монашеското имe Игнатий
Автор: Мирослав Водев
В духовния и културен живот на едно общество религията и църквата удовлетворяват не само култовите му потребности, но и са оказвали влияние за формирането на народностното му самосъзнание.
Строителството на храмове във всички краища на нашата страна е започнало още в Ранното средновековие. Векове наред монасите извършвали своята проповедническа и просветителска работа, строго спазвайки изискванията на религиозното поведение, давайки жив пример на миряните.
В годините на черното турско робство българите черпили вяра и сили за борба именно от манастирите и църквите. Те били тяхното упование в превъзмогването на трудните времена на османската тирания. И освен всичко друго, много от православните обители се превръщали в център на революционната дейност и са предлагали закрила за бунтовниците.
Да не забравяме, че тъкмо в църковните храмове се поставят основите за развитието на културата и книжовността през годините – към тях се създават първите килийни училища, чиято мисия е да ограмотят и просветят потъналия ни в мрак народ.
Голяма част от тези средища са запазени и до днес, но малко от тях имат толкова богата книжовна и революционна история както Сопотския манастир „Свети Спас“.
Той е разположен в полите на Стара планина, само на километър от Сопот. До него отвежда красив планински път, започващ от центъра на родния град на патриарха на българската литература Иван Вазов. Местните жители с радост упътват всеки поклонник, решил да посети легендарната света обител. Още на входа той остава очарован от прекрасната цветна градина, поддържана грижливо от монахините, и бива приканен да утоли жаждата си от игривия ромон на студената и бистра струя вода, бликаща от манастирската чешма.
Манастирският комплекс разполага с храм, жилищни и стопански сгради и привлича посетители не само със своята смирена атмосфера, но и с интересната си история.
Не се знае точната дата на неговото възникване. Появата му се свързва със средновековната крепост Копсис, която днес е известна като Аневско поле. През 20-те години на IV век тя е била владение на местния деспот Войсил. Според преданията тя е изоставена през ХІV в. В района около нея е съществувала църквата „Св. Троица“, която обаче е разрушена някъде около IX-XII век. На нейно място през ХІV век се появява сегашният манастир „Св. Спас“.
При създаването си той е бил мъжки, но в момента функционира като девически.
Почти сигурно е, че сопотската обител е била дарена с права и имоти от самия цар Смилец, което предполага, че скитът е бил „царски“. Доказателство за това са три грамоти, пазени в него до 1870 г., когато биват предадени на възрожденеца Найден Геров, за да ги публикува. Оттогава следите им се губят. Най-вероятно те се съхраняват в някой от засекретените архиви на руските книгохранилища, където са изнесени много български ценни ръкописи и документи.
По подобие на много други християнски средища и Сопотският манастир е бил опожаряван и възстановяван многократно по време на турското робство. В същия период е била разрушена и църквата му. След възстановяването на съборния храм през 1870 г. със задачата да го изографиса се заема художникът Георги Данчов, който е бил близък съратник на Васил Левски.
По време на Руско-турската война обаче сградата отново е унищожена. Единственото, което оцелява от нея, е олтарът, но очите на светците върху иконите му са избодени от щиковете на турците. Тези осквернени техни изображения се пазят и до днес в храма. След опожаряването на Сопот много от жителите на градчето търсят спасение в манастира. Но точно тук, в двора му, се разиграва една от най-страшните сцени, които святото място помни. Защото в него много сопотчани намират смъртта си под ятагана на поробителя.
В днешния си вид комплексът започва да се възстановява през 1879 г., когато игуменът Рафаил изгражда наново църквата и чешмата. Днес неговият гроб се намира зад олтара на храма. До южната стена на Божия дом пък се вижда и голямата камбана, която е излята в Крайова през 1873 г. и е подарена на манастира от живеещи в Румъния българи, родом от този край.
През всичките години на своето съществуване сопотският „Свети Спас“ е развивал богата книжовна и революционна дейност. За разпространяването на богослужебни книги потвърждава в автобиографията си Йордан Ненов, учител на Вазов от класното училище, който намира 12 минея (миней е богослужебна книга, съдържаща жития на светците, които се празнуват през съответния месец, от гр. „месец“, б. а.). Минеите не са строго канонични четива.
Те често биват видоизменяни и адаптирани спрямо нуждите на съответната религиозна общност. В България се разпространяват след XV век, въпреки че още при представителите на Охридската и Преславската школа има зачатъци на идеята за минеи.
Интересен факт е, че литургиите тук винаги са се провеждали на църковнославянски и никога на гръцки. Нещо, което за онези времена си е било истинска революция. За това категорично говорят и съхранените в манастира богослужебни книги, които са изписани на църковнославянски език.
През 1737 г. йеромонах Никодим основава килийно училище и певческа школа. Монахът, който е роден в Сопот, завършил епархийското училище, а после и Киевската духовна академия, прави и много преводи на книги от руски на гръцки. В спомените на другите свещеници той остава като вдъхновен разпространител на книжовността и просветата в този буден край на родината ни.
Зад стените на светата обител се състои среща между Неофит Рилски и копривщенския чорбаджия Вълко Чалъков, които решават да открият класни училища в Копривщица и Пловдив.
Сопотският манастир „Свети Спас“ е съдбовно свързан и с името на Васил Левски. Именно в него на 7 декември 1858 г. рилският таксидиот в Карлово отец Кирил подстригва Апостола, давайки му монашеското име Игнатий (иначе по време на революционната си дейност Дякона се крие предимно в близкия женски метох, като често се обличал като игуменка, за да се спаси от властите).
В това свято място често се отбива и Тодор Каблешков. След обесването на Дякона през 1875 г. тъкмо тук Каблешков наново заклева членовете на възобновения Сопотски революционен комитет, на който става член и самият Иван Вазов.
Неслучайно това християнско средище бива възпято от Патриарха на родната ни литература , и то в най-известния му роман – „Под игото“. В две от главите на култовото си произведение – „Викентий“ и „Зелената кесия“, той говори за манастира като за мястото на така наречената свещена кражба. Става дума за това как тук дякон Викентий е откраднал 200 лири от своя покровител отец Йеротей – в името на народното дело. Едни от главните герои в „Под игото“ – хаджи Ровоама с послушницата му Рада Госпожина, пък са живели в килиите на споменатия вече сопотски женски метох. В неговото килийно училище, действало до 1850 г., е преподавала и една от първите учителки в България – Неделя Петкова, по-известна като Баба Неделя.
И още. Когато по време на една страховита буря през 1869 г. един вековен бор се стоварва върху църковната сграда в комплекса „Св. Спас“ и успява да събори част от нея, Вазов не се помайва, а тутакси съчинява стихотворението си „Борът“, което бива издадено през 1872 г. и става първото му публично коментирано стихотворение. Картината, която класикът майсторски пресъздава в лиричната си творба, и до днес въздейства със своята експресия и образност: „Как винаги борът сърдит, непокорен/ се бореше храбро с туй страшно духло/ и в тоз бой отчаян, изкъртен от корен, /с шум грозен простира гигантско тело".
И като става въпрос за интересни факти от местната флора, няма да пропуснем да отбележим, че в двора на стария девически метох, който се намира на около километър и половина от тази света обител – точно в центъра на Сопот, пък и до днес се вие една от най-старите асми в България, за която се твърди, че е над 300 години. Тя и до днес дава плод, сякаш олицетворява колко дълбок и силен е българският корен и колко несломим и неподвластен на времето е българският дух.
