Спомен за един общ проект на СКАТ и големия писател
Автор: Валери Симеонов
За първи път се запознах с творчеството на Николай Хайтов през далечната 1970 г. , когато ми попадна сборникът му „Диви разкази“. Още тогава бях впечатлен от колоритния и стегнат изказ на непознатия до момента за мен автор, който говореше на разбираем, макар и диалектен език и описваше едни странни и заредени с много сила, омраза и любов персонажи...
Видях го наживо шест години по-късно, през 1976 г., като студент първокурсник във Висшия машинно-електротехнически институт „Ленин“ в София. В извън учебно време беше организирана среща на Николай Хайтов с почитатели на неговото творчество. Спомням си, че бяхме изпълнили една от четирите големи зали на института.
Хайтов дойде сам, седна на катедрата, където през деня преподаваха професорите, и проведе с нас един откровен, непринуден и човешки разговор.
Разказа ни за създаването на филма „Козият рог“. Междувременно аз вече го бях гледал и това беше игралният филм, който ме беше впечатлил най-силно. И до момента за мен това си остава най-хубавата българска лента.
На тази среща с изненада научих, че „Козият рог“ е сниман буквално за 45 дни, при пълна мобилизация и работа, едновременно тежка и приятна за всички участници в продукцията – артисти, сценаристи, оператори, тон-режисьори...
Докато го слушах, припознах Николай Хайтов като човек, на когото си струва да подражавам - като модел на мислене, на поведение. И отново бях впечатлен от неговия точен, разбираем и колоритен изказ – същият, който е и в писаното му слово.
След това съм нямал лични контакти с Хайтов. Но си спомням една история, свързана с неговото име. Като млад инженер започнах работа по разпределение в строително предприятие в Бургас и две години по-късно бях одобрен за електромеханик на риболовен траулер в предприятието „Океански риболов“.
През април 1982 г. за първи път излязох от пределите на родината и първият ми рейс беше от Лисабон, през Гибралтар за Лас Палмас. Риболувахме в Източен Атлантик. Каква беше огромната ми изненада веднъж, когато корабът беше застанал в Лас Палмас на рейд! Бяхме насочили антената към брега и точно в този момент по испанската телевизия излъчваха филма „Козият рог“!
Не можах да повярвам на очите си. Чак тогава осъзнах, че лентата е едно уникално явление в тогавашната кинематография. Което явление е надхвърлило далеч границите на родината и е работило за България така, че да предизвика интерес към страната ни. И това е изцяло заслуга на сценариста на филма.
По-късно, след като създадох програмата на телевизия СКАТ, имах една мечта, която осъществих през 1999 г. - да направя предаване за историята на България, което да бъде кръстено „Час по България“.
Когато най-сетне успях да измисля концепцията му (все пак през тези години всички телевизионни предавания бяха проевропейски, проамерикански, някак си беше неприето да говориш за България, търсеше се някакво откъсване от корените), оказа се, че то е попаднало право в десетката.
Защото като концепция беше оригинално, а и първо по рода си, изцяло посветено на историята на България. Предизвика огромен успех и защото като първи гост на „Час по България“ успях да открия и да поканя именно Николай Хайтов.
Истинското ми запознанство с този невероятен човек всъщност започна с един телефонен разговор. За мое учудване, още с набирането на домашния му телефон, вдигна лично той.
Винаги съм си мислел, че около него ще има сътрудници или близки, които преценят с кого да го свържат. Не, вдигна самият той, Николай Хайтов.
Аз се представих, казах му за какво го търся и че го каня за пилотното издание на „Час по България“, което трябваше да се излъчи на живо от студиото в Бургас на 20 март 1999 г.
За моя огромна изненада, той помълча и след кратка пауза се съгласи. Не се наложи да го убеждавам дълго време. Само попита има ли възможност да му се осигури превоз до Бургас. Аз поех ангажимента, естествено.
В петък, 20 март, се качих на стария мерцедес, модел 1984 г. (най-добрата кола, която имах тогава) и полека, полека се понесох към София. Пристигнах някъде преди обяд, на ул. „Люботрън“, където живееше той, заедно с Жени Божилова. Качих се на четвъртия етаж и тогава вече истински се запознах с Николай Хайтов.
Двамата с Жени ме поканиха за кафе, той вече се беше приготвил за път. След това взехме и другия участник в предаването - Костадин Карамитрев, и потеглихме към Бургас.
Спряхме за кратка почивка в Нова Загора и се разходихме по разкошния площад, който имаше този град тогава, разгледахме паметниците на падналите във войните. Това, което ми направи впечатление беше, че Николай Хайтов не бе много словоохотлив, той по-скоро обичаше да слуша другите хора и обикновено даваше мнение, когато го попитат.
В никакъв случай не бе словоизлиятелен, което е характерно за повечето писатели и хора на словото. Но той беше човек, който говореше винаги само когато имаше какво да каже. Винаги смислено, точно, разбрано и максимално лаконично. Беше човек, който по никакъв начин не привличаше вниманието към себе си, нито го желаеше. Определено беше скромен човек.
Не спирах да се впечатлявам от прецизната му точна реч, която използваше много пестеливо, буквално като прецизен хирургически инструмент.
От друга страна, по определени теми Хайтов вземаше категорично мнение и винаги се стараеше да аргументира тезата си, а не да я налага от позицията си на доказал се вече авторитет.
Все пак да не забравяме, че Николай Хайтов беше първият, който подхвана в България екологичната тема с малката си, но много силна книжка „Бодливата роза“, която излезе още в средата на 70-те години.
Освен че беше доказал се добър писател, той се бе доказал и като сценарист, вече имаше няколко филма зад гърба си. Беше се доказал като първи еколог, и даже като историк, тъй като сборникът му „Хайдути“ бе създаден след много подробно, научно и професионално обследване на историческите факти около не толкова популярни исторически личности като Ангел войвода, Сирма войвода и т. н.
Първият водещ на предаването „Час по България“ беше Асен Йорданов и в часа преди предаването Николай Хайтов и Костадин Карамитрев коментираха по темата.
Когато Асен се подготви, въведохме гостите в студиото и тогава се случи нещо, което изключително много ме изненада. Разбрах, че съм попаднал на важна и магнетична тема за нашите зрители.
Имаше порой от обаждания. Тогава това беше едно от първите предавания, в което включихме телефони на живо. С огромен риск и притеснение. Но пък се оказа, че въпросите буквално ни заливаха – обажданията бяха от цяла България, все от изключително интелигентни и компетентни хора, които се вълнуваха от темата.
Още тогава разбрах, че предаването ще бъде пионер, но и еталон, така че аз трябва да направя всичко, което е необходимо, за да задържа нивото му. Което беше определено от първия гост Николай Хайтов.
След това имаше още едно предаване с негово участие - на 19 февруари 2000 г., което беше посветено на истината за гроба на Васил Левски. Тогава вече водещ беше Божидар Димитров, който беше натирен от Националния исторически музей от правителството на Иван Костов по чисто политически причини.
Отново лично аз отидох до София, за да ги взема двамата – водещия и неговия гост Николай Хайтов. По това време още нямахме студио в столицата. И пак бях впечатлен от скромността и непретенциозността на Николай Хайтов. Даже когато спирахме да ядем, той винаги си поръчваше обикновени неща.
Това пътуване заздрави връзката помежду ни. През същата година, някъде през август, пътувах за общобългарския събор „Рожен“ (под егидата на тогавашния президент Петър Стоянов) и на път за там минах през родното село на Хайтов Яврово.
Бяхме се разбрали, че той ще бъде там.
Когато пристигнах в Яврово, беше някъде късния следобед. Видях, че Николай Хайтов беше в горния край на градината над къщата си и влачеше сам една голяма камара клони от подкастрените дървета. Тогава се запознах със сина му Здравец, който също беше там.
Поговорихме си с Хайтов, но тъй като ни предстоеше пътуване, се разбрахме на следващия ден сутринта да се видим отново и да поговорим относно един творчески проект, който мислехме да реализираме с него. А и вече го бяхме започнали. Смятахме да направим сериал за местата и историите, описани в „Диви разкази“. Идеята беше негова, той предложи да разведе екип на телевизията по местата, където са се развивали истинските действия, станали основа на разказите му.
Хайтов се нагърби със задачата да ни разкаже как са се родили идеите за написването на „Дивите разкази“, къде са се случили случките. Казваше, че това са изключително красиви и диви места. Даже беше обещал да ми покаже водопада, където се е развило действието на историята, залегнала в основата на разказа „Изпит“, включен пък по-късно в сценария на филма-трилогия „Шарен свят“ на Георги Дюлгеров.
Стана така обаче, че на следващата вечер се разминахме, Хайтов беше на събрание в асеновградските села. Почаках го, след което тръгнах по криволичещия път към Асенова крепост.
След това дълго време само сме се чували по телефона. Той ме помоли да помогна за издаването на книгата му за гроба на Васил Левски. Тъй като по време на силовото синьо управление на Иван Костов – човекът, който заяви, че българският национализъм вече е погребан, протежетата на властта не допускаха Николай Хайтов нито до вестниците, нито до телевизиите.
Върху неговото име и неговите изяви беше наложена забрана. Така че, той изпитваше огромни затруднения за издаването на алманаха за гроба на Левски – най-големия си събран и добре илюстрован труд. Поех ангажимента за финансиране на тази книга.
Гордея се, че телевизия СКАТ беше тази, която спонсорира последната книга, издавана приживе на Николай Хайтов - „Гробът на Васил Левски“.
Още няколко пъти го посещавах, като ходех в София. Разговорите ни все се въртяха около бъдещите планове за филма и около издаването на книгата. Но не съм предполагал, че по това време той вече е знаел за злокачествената болест, която е била предопределила края на дните му...
Между нас имаше една много тясна връзка, с него се разбирахме с малко думи, говорихме основно или за история, или за незавидното положение на България в момента, или за съвместните ни творчески планове.
За последен път задочно се свързахме чрез едно писмо, което той ми прати в навечерието на Коледа през 2001 г. В него Хайтов за първи път призна за болестта си, но беше добавил оптимистично, че се надява да я надвие. В това писмо той определя СКАТ като най-българската телевизия в България (виж факсимилето). Като ми пожелава здраве и воля да продължа родолюбивата дейност, която върша.
Предстоеше издаването на „Гроба на Васил Левски“...
Най-неочаквано на 1 юли разбрах за кончината на Николай Хайтов.
Това е историята на нашето познанство, историята на нашата връзка и историята на един несъздаден сериал...
