Лечебното растение се среща често в българската природа, но независимо че неговото име носи празникът на билките, то не е от най-популярните в народната ни медицина.
Еньовчето се среща до 1500 м надморска височина из храсталаци, по сухи поляни, край пътища и огради. Цъфти от май до септември, като най-популярно е жълтото еньовче, но с лечебни свойства се отличават и бялото еньовче, и лепката.
И трите вида имат сходно действие – диуретично, противомикробно, противовъзпалително, болкоуспокояващо, слабително, противотуморно. С лечебна цел се използват целите стръкове, брани по време на цъфтежа. Цветовете на билката са много дребнички и са събрани в дълги, гъсти, метличести съцветия.
Помага при стомашно-чревни заболявания, прочиства бъбреците, черния дроб, панкреаса, далака. Използва се за терапия на депресия и снемане на нервното напрежение. А външно се прилага при рецидивиращи циреи, като те се посипват със стритата на прах изсушена билка. Препоръчва се още при задържането на вода в корема, което се случва при чернодробната цироза, както и за премахване на възпалителните отоци при остър ставен ревматизъм. Употребява се при задух, възпаление на гърлото, пресипнал глас, при висока температура и глисти.
Западната природолечителка Мария Требен твърди, че е излекувала с чай от еньовче и промивки с него начални форми на рак на езика и на ларинкса. Тя я използва и при заболявания на щитовидната жлеза.
