„Метро” е образец за кино жанра, макар и в него да се говори на руски език
Автор: Веселин Максимов
Оказва се, че не е задължително да си Роланд Емерих или Волфганг Педерсен, за да направиш филм, от който целият киносалон да замръзне от ужас. А може и ако скромно се наричаш Антон Мегердичев. Окончанието правилно трябва да ви говори, че човекът е славянин. По-точно руснак. Че съвременното руско кино отдавна е станало пример за подражание сме говорили и друг път.
И до този момент Мегердичев не се вписваше в това определение, като имаме предвид предишните заглавия, под които стои неговият подпис, особено ако се сетите за откровено тъповатата боза „Бой със сянката II”, имитираща безобразните американски екшъни, които излизат директно на видеоносители.
В „Метро” обаче работата е сериозна, колкото и аналогията с водещите в „катастрофичния” кино жанр американци да е силна. Ако смятате киното просто за забавление и гледате на него отгоре-отгоре, ще си кажете „Е, какво толкова? Става катастрофа и едни хора бягат да се спасяват”. Не, не е чак толкова просто.
Очевидно е, че „Метро” е правен с много пари, умения и вкус (като за този тип филми). И на първо място трябва да бъде поздравен човекът, оглавил кастинга. Вярно, че в една от главните роли е младата звезда на руското кино Анатолий Белый, но останалите образи са подбрани толкова умело, че веднага се потопявате в атмосферата, толкова истински и сериозно играят.
Тук и специални адмирации за мъничката Анфиса Уистинхаузен в ролята на Ксюша, но абсолютно всички, участващи като „ударна група”, заслужават потупване по рамото.
Ако, докато гледате, обърнете внимание на специалните ефекти, няма как да не ви направи впечатление, че те са някак си „обрани”. Вярно, ако гледахте американски филм за катастрофа, всичко щеше да е стотици пъти по-гръмливо, по-лъскаво и по-заслепяващо.
От тази „диета” обаче „Метро” ни най-малко не страда, тъй като Антон Мегердичев е открил друг начин да изпили нервите на драгия зрител – напрежението се напластява малко по малко с все по-сериозното пропукване на свода на метрото, докато из него с адска сила и гръмовна разруха не нахлуе водата на Москва река.
Но сюжетът няма да ви бъде разказан тук, ще ви запазим удоволствието. По време на целия филм ефектите са все такива – по-мрачни, но по-истински и въздействащи.
И още нещо – тук не очаквайте да видите едноличен герой, тип „Слай Сталоун“ в „Дневна светлина”. Тук герои са обикновените пътници в метрото, кой от кого по-обикновен – лекар, сервитьор, студентка, дете, мазен, самовлюбен инвеститор в недвижими имоти, дебел и непохватен куриер, алкохоличка...
За отбелязване е, че в диалога има вплетени типично руски, славянски черти, за сметка на някоя и друга героична изцепка в повече. Но в общи линии, кактo се уговорихме още в началото, „Метро” следва всички правила (добре, де, клишета!) на жанра, без да досажда ни най-малко: един от главната група, много симпатичен персонаж, умира; сред опитващите да излязат на бял свят настава страшен раздор, прераснал в открит бой; у героите се редуват страшно отчаяние и истеричен оптимизъм; редките обрати във фабулата са на ниво; а всичко това е омесено с... любовна история, да.
За актьорските качества на участниците не може да има и капчица съмнение, а знаете колко трудно се играе в закрити пространства, където се налагат почти театрални хватки от артистичния майсторлък. Но всичко е безукорно.
Ако сте любители на руското кино от по-минали периоди, не очаквайте „Метро” да въздейства толкова силно върху вас, като „Бащата на войника” например. Или „Белоруската гара”, „Москва не вярва на сълзи”, „Сибириада”, „Жесток романс” или „Сибирският бръснар”. Но ако се интересувате от съвременно кино в развитие и искате да прекарате приятни 2 часа и 11 минути, смело посягайте към него.
