Повод за написаното тук е скорошен спор, в който творци обясняваха на нас, простосмъртната публика, че всъщност Никита Михалков е един обикновен путинизатор, сатрап и така е обсебил съвременното руско кино, та от него никой друг не може да се вреди. Затова реших да ви обърна внимание на изключителната му трилогия „Изпепелени от слънцето”, та ако досега не сте познавали творчеството му по-отблизо, да отсъдите сами.
Ако упорито продължавате да не се сещате кой е този човек, а сте любител на киното, вижте тези две думи – „Сибирският бръснар”. Ако и те не ви говорят нищо, бързо отгърнете тази страница, по-нататък е безсмислено...
Не сте преминали на друга статия? Чудесно. Непременно си намерете „Изпепелени от слънцето”, направен е през 1994 година, още тогава триумфира по целия свят – печели „Златна палма” в Кан и „Оскар” от Американската киноакадемия за най-добър чуждоезичен филм. Сещате се как американци дават на руснаци. (Както и обратното, разбира се).
Макар че е доста дълъг (2 часа и 15 минути), филмът така ви потопява в себе си, че времето, прекарано вторачени в екрана, изобщо няма да усетите. Историята на легендарния командир от Червената армия Котов (самият Михалков в ролята) започва така пасторално, че в първите минути ще се чудите защо са били всичките тези суперлативи по неин повод.
Докато в повествованието не се появява Митя (страхотна роля и на Олег Меншиков), с когото всъщност започва филмът, докато той лежи във вана с прерязани вени и кръвта му вече е почти напълно изтекла...
Твърде любопитна е историята на „Изпепелени от слънцето”. Зашеметяващият край на първа част още тогава предполагаше, че се очаква продължение. И Михалков го беше обещал. Но го направи чак след 16 години!
Почти забравилите в детайли първата серия в транс я изгледаха отново, за да се впуснат заедно с Котов в „Предстояние”. Ето там вече съвременният, поостарял, но и натрупал огромен кинематографичен опит като режисьор и продуцент Никита Сергеевич развихря напълно своята фантазия.
Ужасното, грозно и уродливо лице на войната в прав текст. Нищо американско, никакви героични пози, само трупове, кръв и сълзи. Разбира се, далеч, далеч не самоцелно, просто ефектите и бруталните сцени подсилват цялата история и цялостната актьорска игра. А тя, смея да заявя, е от най-висока класа.
Тук отново цялата сюжетна линия прорязва зловещата фигура на Сталин (Максим Сухаров играе отлично, а приликата с оригинала е изумителна, на руснаците еша им няма да героизират своите сатрапи, типична славянска черта).
Той продължава да преследва Котов чрез зловещия образ на Митя, решил да унищожи генерала напълно. Нищо чудно сцените от бойното поле да ви дойдат в повече, но не спирайте да гледате, защото... има серия трета.
„Цитаделата” е последната част от трилогията, която излиза през 2011 година, за да дозашемети и без това изпадналите в екстаз любители на хубавото кино. Тук историята приключва отново с впечатляваща визия, а истината, сякаш нарочно издадена в началото на серията, остава да човърка съзнанието на зрителя през целия филм. Защо Котов преживя целия ужас на войната, винаги на първата линия и винаги на една ръка разстояние от смъртта?
Самата зловеща Цитадела, в която нацистите сигурно са се окопали, всъщност може да бъде приета и като повратна линия в живота на Котов, като огромно препятствие, зад което, ако бъде превзето, стои спокойният живот и изкуплението за ветерана. „Цитаделата” започва с петминутна сцена на 3D, която се възприема като размазани кадри на паяк.
Това е напълно умишлен режисьорски трик, не се изнервяйте, за да стигнете до края и свържете паяка с развръзката на филма. Но... на историята ще се насладите сами.
Това е истинско кино.
