Синеоката фея от 16 години твори на Самоводската чаршия и много се ядосва на китайската „българска роза”
Автор: Здравка Христова Снимки авторът
Самоводската чаршия в старата столица се е превърнала в едно от знаковите места за Велико Търново. Почти няма турист, гост на града или местен жител, който поне веднъж да не е сядал на чашка кафе пред някой от многобройните дюкяни по калдъръма. Малката тясна улица, разположена в старата част на града, е запазила единствена духа на болярите с многобройните занаятчийски работилници, старинни кафенета и битов стил.
Резбарското ателие на Румяна Стоянова е на кръстопътя, а талантливата и красива резбарка е истинска атракция. Майсторката е завършила художественото училище в Троян, а в старопрестолния град я води любовта към съпруга й, който от 11 години е покойник, но Руми продължава да твори и пресъздава това, на което той я е учил.
Никой не вярвал на Румяна, че тя сама дълбае с длетото дебелото дърво – това се смята за мъжки занаят. Обикновено гостите на нейното ателие питали: „Къде е майсторът, за да се снимаме с него?”. За да се убедят в способностите й, Румяна хващала инструментите и започвала да дялка пред смаяните им погледи. Чак тогава чужденците хващали вяра, че българката с нежните си ръце сътворява тези чудеса.
„Обичам работата си. Започнах да се занимавам с дърворезба от любопитство и интерес, но с дългогодишната си практика се самоусъвършенствах.
Прекарвам целия си ден в студиото, работя между 10 и 12 часа на ден. Понякога дори по-дълго... Обичам и творбите си. След по-продължителна работа ме болят гърбът и ръцете, но накрая, когато погледна това, което съм създала, забравям болката” – накратко описва делото си дърворезбарката, а кристалните й сини очи проблясват като мъниста. И така е вече 16 години, откакто се е отдала на това творчество.
Румяна твори етюди, изобразяващи стария град, но отскоро прави и реплики на Пиета – Божието сътворение. Любими образи са й конете, както и ажурната резба на музикални инструменти, в които майсторката вписва човешки лица, и рози.
Историята на таланта й е дълга и шарена като приказка. „В детската градина съм играла балет. След една година опити разбрах, че няма да стана балерина. В първи и втори клас свирех в руския мандолинен оркестър, но се разбра, че и музикант няма да стана.
И тъй като половината ми тетрадки бяха изписани с домашни и работа в клас, а другата половина бяха изрисувани, мама реши да ме прати в Пионерския дом на кръжок по рисуване, за да спра да си драскам по тетрадките. И така някъде около 10-годишната си възраст разбрах какво ми е призванието всъщност и какво искам да правя. След 7 клас учителката ми в Пионерския дом Тинка Иванова ме подготви за Художествената гимназия в Троян”, разказва за началото Румяна Стоянова. Тогава, в 7 клас, красивото момиченце, идвайки за първи път на екскурзия в старата столица, се влюбва и във Велико Търново.
„В началото беше много трудно. Майка ми беше твърдо против това да живея тук.
От училището в Троян дойдох направо в Търново. Стоях седмица или две при една приятелка, докато си стъпя на краката и си намеря квартира и работа. Била съм какво ли не – сервитьорка, барманка, леличка в детска градина, продавачка. Аз съм от този тип хора, които обичат да са независими. Докато работех като барманка в една сладкарница, се запознах с мъжа ми. Оженихме се на шестия месец след запознанството ни. Той беше невероятен резбар, но слаб рисувач. Отначало аз му правех проектите за резбите, рисувах върху дървото и той ги издялкваше.
В един момент на мен ми стана интересно и любопитно. Реших, че трябва да опитам и започнах тайно да си чопля и да се уча. Обаче аз не бях работила с дърво никога, само с глина. Тя глината може да се реже във всички посоки, докато дървото трябва да се реже по нишката. Не знаех как да си държа пръстите пред длетото и в началото ръцете ми бяха постоянно нарязани. Съпругът ми все ми се караше и ми казваше да спра, защото с тези нарязани ръце няма да мога да рисувам. Но това не ме уплаши. Реша ли да направя нещо, няма какво да ме спре”, разказва още Румяна.
След смъртта на съпруга си в движение е трябвало да научи всичко – не знаела как се точат длета, как се сменя ножът на зегето, какъв нож за какво рязане трябва, не можела да работи на шлайфа и другите машини. Но неволята учи и борбената Румяна успяла да добие нужните й знания.
Пред нас майсторката се съгласява да опише как се раждат дърворезбите й. „Вземам дъската, шлайфам я, защото дървото като съхне, след това настръхва и трябва да се ошлайфа още веднъж преди да се пристъпи към истинската работа.
Рисувам си отгоре това, което ми идва като идея, след това го изрязвам със зегето. Байцвам го после, като никога на лакирам, защото за мен това е кич. Накрая намазвам с пчелен восък, разтворен в терпентин на водна баня. Това е старата технология. Не използвам друго, защото харесвам естествената шарка на дървото”.
Едрите и масивните пана Румяна Стоянова прави от липа. Когато обаче работи ажур, дървото трябва да е твърдо. Тогава използва череша или орех.
Резбарката казва, че българите са най-добрите клиенти. „Има хора, които държат да подаряват стойностни неща, а не просто да отбият номера и да купят някакъв боклук.
Аз съм против продажбата на китайски стоки на Самоводската чаршия, защото това е място, където все още успяват да се съхранят част от българските занаяти. Екскурзиантите идват с нагласата, че тук работят хора и има такива и такива занаяти, че се съхранява българският дух... Не може на тези хора да им се продава нещо „Произведено в Китай”. Абсурдно е, защото малко или много китайските продукти в цял свят са еднакви и хората ги познават.
Да вземем за пример мускалите с българска роза. Аз продавам такива, които вземам от Казанлък. Те си имат данни, серификат, номер, всичко по изискванията на БДС. Изведнъж се появиха китайски фиолки, на които пише на английски: „България – земя на рози”. Кой ги е произвел, откъде идват – не се знае. А миризмата е нещо страшно, тя няма нищо общо с розата”, гневи се русокосата резбарка.
Минава й обаче бързо, тъй като пред нея е парче дърво и длетата, които я чакат да го превърне в слънчево момиче.
