Родопчанката с най-дългите коси всеотдайно събира стари предмети от бита за своя „Милканин музей“
Автор: Елена Хайтова
От двора на селската къща „Панорама“ се носи кучешки лай и към вратата вече тича спретната жена с високо вдигната коса и работен панталон. Кучето не е зло, то само предизвестява кой е поредният гост за деня в този гостоприемен родопски дом в потъналото в зеленина, ливади и градини село Хвойна.
Чевръстата стопанка се казва Милка – красива зряла жена, живяла дълги години със съпруга си в Пловдив, но сега и двамата отново са се върнали в родните места, защото никой не може да избяга от корена си. Той напомня, че който се отдалечи или забрави за него, нищо добро не го очаква.
„Родена съм близо до връх Персенк в китното село Лилково – разказва стопанката, – но станах хвойневска снаха. Мъжът ми е от Павелско, ала тук, в Хвойна, имаме къща. Беше доста застаряла и трябваше сериозно да я пристегнем. По време на ремонта съпругът ми намери в зида една бутилка с попивателна вътре в нея и писмо. Счупихме я и прочетохме написаното. Нашите деди зазиждали някога такива бутилки, за да се знае не само как и кога е положен основният камък на къщата, но и историята на самото селище. Така дори и след като постройката рухне, тя си има свое житие-битие, своя автобиография – също като жив човек. По този начин миналото не се забравя и се тачи свято. А преди години тук е имало комитско кафене...“
Лицето на Милка руменее. Горда е с този факт. А и със своя дом, който предлага подслон на различни хора, решили да отседнат по тези места. Всичко в него е подредено по селски обичай – без преструвки и излишен разкош, без лукс и ненужни екстри. Стопанката не обича тежката дума „хотел“, предпочита си „селска къща“.
За гостите, които я посещават, тя приготвя типичните родопски манджи – пататник (специалитет с тесто и картофи), родопски клин (баница с ориз), качамак и печено. А млякото е овче и краве. Чисто и гъсто подквасено.
Стаите са чисти и уютни. За автентичната атмосфера в тях допринасят застланите на пода им килимчета, които са оставали в наследство на домакинята от нейните майка, баба и свекърва. А гледката към Персенк, която се открива от прозорците в посока на родното й село Лилково, дърпа очите и както казват тук разшенва (т. е. развлича) сърцето.
В удобната дневна влиза съпругът й Здравко Кърнев и разпъва акордеона. Той си е такъв – отворен човек за приказки и песни. Вместо „Добър ден“ се понася „Излел е Дельо хайдутин“, после „Бела съм, бела, юначе“, че и още. Знае 300 песни и повече от 35 години изкарва хляба си с тях.
Синът им Георги живее в Пловдив, но от време на време си идва, за да види дома си и да му се порадва. Зове го и градинката, сътворена от майчините и бащините му ръце – със свежи зеленчуци, едри лозници и обвита от тях огледна тераса...
Милкината коса
Като разпусне косите си неговата майка, сякаш водопад те завлича. Косата на Милка е метър и четиридесет. Коса като вода – така казвала навремето баба й Мария, която живяла 90 лета и имала същата дълга коса, каквато завещала на внучката си. Повелята й била да пази тази жива красота! Както казвали старите хора – момата нагоре трябва да е като ела, а надолу – като вода.
Точно като вода се спуска тази голяма и здрава родопска коса, та я прави на самодива. „Не мисли, че полагам кой знае какви грижи за това халище“ – усмихва ми се тя и разказва, че много журналисти са идвали да я снимат. Когато гостувала в телевизията, й подарили 140 козметични продукти за коса – толкова, колкото е дълга косата й, а тя е точно 140 сантиметра. Само че Милка не е използвала нито един от тях. Тя мие своята само със сапун, без никакви си там шампоани и разни балсами. Естествената красота се поддържа от нея съвсем естествено.
И изведнъж си представих всички телевизионни и кинозвезди със специални прически, издухани със сешоари и вързани с бляскави шнурове. Но каквото и да направят с външния си вид, няма как да засенчат това, което е дар от Бога. А Милкината коса е толкова гъста и здрава, че ако зимно време се завие само с нея, сигурно ще й топли като родопското китно халище.
В двора на семейство Кърневи, освен къщата за живеене и гости, има още една постройка. Тя е облицована отвън с натурални дървени дъски и привлича вниманието и любопитството с надписа „Музей Милкана“, изписан с... шишарки. Сама се досещам, че пак ръката на Милка е сътворила поредното чудо.
Отваряме вратата на тази лъхаща на старина сграда и се натъкваме във вътрешността й на огромно великолепие от достолепни предмети от родопския бит: нощви, рудан, вървилник за бебе, бъклици, кош за роене на пчели, стан, самар, та дори цяла каручка. Невъзможно е да се изброят всичките експонати. Не мога да се стърпя и да попитам домакинята откъде е събрала всичко това и сякаш отприщвам с въпроса си някоя дълго пазена несподелена тайна.
„Всяка от тези вещи ми говори със свой глас от времето на баба. Всяка една от тях има своя собствена история и ми разказва за своя стопанин. Дори и бъкелът ми нашепва, пеейки своето „гъл-гъл“, кой е пил от него. Може би този рудан пък го е навивала моята баба или прабаба, седнали зад стана да нареждат пъстри шарки в халищата си, също като втъкани песенни мотиви. Те ме замайват и ме карат да продължа да събирам още предмети от стария родопски бит, докато наистина стане цял музей. Такава е мечтата ми. Не бива да умира и изчезне това, което са правили майките ни, бабите ни. Та нали и те дом са въртели и люлки са люлели. Всички те са ни завещали цялата тази красота. Нека да я пазим“ – с трепет разкрива удивителната си философия Милка Кърнева.
Малко жени днес мислят като нея. Повечето са захвърлили изтъканите халища като ненужни и остарели и са застелили домовете си с чуждеещи се килими, които не излъчват нито уют, нито топлота.
Другата голяма Милкина мечта си остава възстановяването на килийното училище в Хвойна, както и на църквата в селото. За целта е написала и изпратила десетки писма до разни инстанции, защото за нея важи една мъдрост, завещана й от нейните предшественици от рода: „Може косата ти да е като най-буен водопад, ала кого топли тази красота, ако нямаш смисъл в живота, ако нямаш цел и не сториш поне едно добро през деня...“
А нейна цел е да завърши своя „Милканин музей“, защото майчините й нощви я зоват да замеси бели едри хлябове като някогашните и да ги раздаде на гладни хора. После да завърти колелото на руданя и той да й запее с преждата своята песен. Сетне да се вслуша в шепота на стария дървен под, запазил отколешната миризма от един отминал, ала скъп за нея бит – зовът на отминалото вече време, за което всеки наш близък зове и заръчва:
„Коренчето пазете и поливайте, хей, родопчани. Забравите ли становете, които са тъкали халищата, ще забравите имената си, родителите си. А Родопа планина има нужда от нови цветни сънища, нови кичести халища, които да изтъкат първите пръсти за бъдното“.
Дали синът на Милка и Здравко Кърневи и неговото потомство ще разберат този далечен зов от миналото? Да се надяваме.
