Въпреки четирите си кръста за храброст, Христо Инджов умира с 15 лева земеделска пенсия
Автор: Петър Марков
Есента на 1912 г. Едва ли е имало по-справедлива от Балканската война, целяща освобождението на нашите братя в Македония и Тракия, останали под турско робство. Пролята е много кръв, а българската армия извършва чудеса от героизъм. В редиците на храбреците, окичили със слава българското оръжие, видно място заема скромният подофицер Христо Ненов Инджов от 8-ми артилерийски полк.
Той е роден на 23 март 1887 г. в казанлъшкото село Турия. Неговият звезден час настъпва при щурма на считаната за непревземаема от военните специалисти Одринска крепост. На 13 март рано сутринта, още по тъмно, когато 5-а батарея настъпва, за да покрепи 23-ти и 10-и пехотни полкове при атаката на форта Айджиолу, артилеристите забелязват, че една наша дружина се е вклинила сред вражеските позиции. При това положение командирът на батареята решава да продължиш напредването, за да подпомогне отблизо пехотинците.
На подофицер Христо Инджов е дадена заповед да остане в Канлъ дере, докато не се изтегли и последната ешелонна ракла. Въпреки страшния артилерийски картечен и пушечен огън, българските оръдия се устремяват напред.
Но изведнъж нещо спира устрема на нашите войници. Подофицерът не издържа и пришпорва коня си напред, за да разбере какво се е случило. Оказва се, че вражески куршум е покосил командира на батареята. А всеки миг е съдбоносен, защото бурята на боя помита всеки, който се колебае дори за секунда.
И храбрият подофицер взема твърдо решение, като застава начело на оръдейната колона и повеждайки я, тя отново се устремява напред. Най-после батареята достига удобно за стрелба място и открива съкрушителен огън по турските позиции.
Получила такава мощна подкрепа от юначните ни артилеристи, българската пехота се вдига на щурм. Боят достига своя предел, обаче противникът продължава да се съпротивлява.
Тогава Христо Инджов, за да даде нов подтик на пехотата, повежда отново напред неустрашимата 5-а батарея, за да извърши невероятното – артилеристите прегазват телените заграждения и се озовават на самия редут Айджиолу, право под най-силния вражески огън.
Въпреки загубите в жива сила, българските оръдия откриват вихрен огън по противниковите позиции и буквално измитат турците от окопите със своите снаряди. Вражеските войници панически побягват безредно в посока към Одрин, но подофицерът препречва пътя им за бягство с преграден огън. Тогава именно се вдига първата бяла кърпа и врагът масово започва да се предава. Одрин пада!
Подвигът на храбрия туриец е описан подробно в списание „Подофицерски журнал” в негов брой от 1942 г. (виж карето).
Каква е по-нататъшната съдба на героя. Ето какво разказва преди малко повече от десетина години неговият внук Христо Ст. Инджов:
„След войните, през 1934 г. дядо ми е избран за кмет на Турия. Той е направил много за родното си село. Но след Девети септември 1944 година го прибраха в известната вила „Роз”, където се бе разположила милицията. Какво са го правили, не знам, но като го пуснаха, плака два дни той, героят от Одрин.После се обърна към мен.
Аз тогава бях малко момче, но си спомням много добре думите му: „Докато си живо, никога да не влизаш в никаква партия и никога да не се занимаваш с политика!”. Три пъти ми го повтори.
Дядо ми почина през 1967 г. Спомням си много добре, че към края на живота си получаваше по 15 лева земеделска пенсия, макар че имаше четири кръста за храброст.
Някой го беше посъветвал да отиде до Военния архив и да поиска увеличение на пенсията си въз основа на военните си заслуги. А там му отговорили: „Дядо Христо, ти си се бил за царя, каква пенсия искаш?”.
Подвизи и разкази
„С тръгването на батареята напред оръдията бяха посрещнати от страшен артилерийски, картечен и пехотен огън. Сега всяка крачка на батареята бе подвиг. Юнашкото сърце на подофицера Христо Ненов не издържа. Той не можеше да остане в дерето, когато неговите другари мряха. И затова даде заповед на всички да тръгнат, а сам пришпори коня си и се понесе напред.
Около него засвириха куршуми, а под краката на коня му почвата завря.
Масивът на Айджиолу се огъваше и тресеше. Боят беше в разгара си. Редиците на 5-та батарея бързо се топяха, но бичовете се размахваха, колелата на оръдията и раклите гърмяха. 5-та батарея в галоп се носеше срещу един от най-силните фортове на източния сектор на крепостта и в този неин поглед напред имаше нещо красиво до безумие и истинско величие, което нито една четка на художник не може да предаде.
Шумът на крепостта, заедно с носещата се напред в галоп артилерия, може да се сравни само с днешната светкавична война…”
Из документалния разказ в
сп. „Подофицерски журнал”,
посветен на Христо Ненов Инджов
Лично аз,коленича и се прекланям пред подвига на тези Българи! Плаче ми се днес,като гледам и знам,какви "националисти" се подвизават из Родината ни,виждам как тя загива и умирам с нея,всеки ден по малко!Дано умра преди нея,не издържам!Няма националисти днес,ИМА ПАРТИЙЦИ! И Е БИЛ ПРАВ ХРИСТО ИНДЖОВ ДА ГОВОРИ ПРОТИВ ПАРТИИТЕ!ТЕ НЕ СА ОТ БЪЛГАРИТЕ,ТЕ РАЗДЕЛЯТ,ИМЕТО ИМ ГО ПОКАЗВА,НО...!ВСЕ ТЕЗ ЧУЖДИ МОДЕЛИ!
