Колко време пътува светлината от угасналото Слънце
Автор: Веселин Максимов
Този сборник е пореден пример защо Георги Господинов е един от най-уважаваните у нас и в чужбина писатели. Част от разказите тук са отдавна публикувани в издания извън граница, без непременно да са на задължителни „чуждоземски теми”. С големите е така. Това, което излиза изпод перото им, докосва еднакво всички четящи хора с очи, отворени за красотата на думите. На изказа. И на идеите.
В сегашно историческо време, когато в писателския занаят вече абсолютно всичко се е случило и да напишеш нещо ново и оригинално си е свръхусилие, причината да те харесват е просто да си пипнат от Бог. Защото огромен процент от свръхусилията на съвременните автори приключват с обикновени постмодернистични клишета. За края на света, за края на чувствата и за края ни като разумни, мислещи, но и чувствителни човешки същества.
Георги Господинов не просто пише думи, които да следвате. Той въвлича в истории (и като че ли колкото по-кратки, толкова по-силни и въздействащи), които лично ще съпреживеете с него и след финала ще ги помните дълго.
Много писатели са се пробвали в приключенията с неочакван край. И далеч не всички са успявали да останат в съзнанието и въображението на читателите. С него изобщо не е така. В него по изключителен начин се преплитат най–последните писъци на съвремието, с най-човешкото от хората. С чувството.
Мислите ли, че някой може да обича парцалена кукла, без да е невръстно момиченце? Не, не става дума за обикновен луд-фетишист, а за нормален мъж, изпитващ бащински чувства към дете. Без значение дали е истинско или не.
Тук важи само въпросът колко от този сорт хора живеят край нас. Такива, запазили идеята за отговорност какво ще стане след тях, когато умрат по време на операция. (При положение че са нужни някому, за когото трябва да се грижат).
Дали някога сте мислили за нещастните сираци, изпълвали (и изпълващи доскоро) сиропиталищата? Може би да, но сигурно в удобната плоскост „копелетата вършат само глупости, далеч от нас да са, те не са нормални човеци”. В „И всичко стана луна” ще намерите такова копеле.
Което отчаяно, с немощната сила на цялото си отритнато същество, търси някого, който да го „обащини”.
Куче? Дърво кестен? Бюст на Сталин? И накрая, след образното си възмъжаване на само 18 години открива истината на живота, че най-важното е да осиновяваш. За да даряваш любов и закрила.
От „И всичко стана луна” ще разберете и ужасния факт, че последната светлина от нашето Слънце би достигнала Земята ни само за 8 минути и 19 секунди. Как си представяте, че ще прекарате последното време, оставено ви на планетата?
Ако държите на външния си вид, признайте, че шумът от ножицата на вашия фризьор звучи като „хляс-хляс”, „хляс-хляс-хляс” и после пак „хляс-хляс”, кратко.
Така ще ви бъде по-лесно да се потопите в „Пред хотел „България” от този сборник. А оттам, след около две страници ще станете част от любовна история, гръмнала преди десетилетия, между млад комсомолец и момиче от Финландия по време на среща толкова абсурдна, че би заинтересувала и най-обръгналия холивудски сценарист.
Краят, разбира се, е фатален и тежък. „Западната метафикция среща Източноевропейската метафизика, а историите на Господинов са пълни с невероятни изненади, обрати на въображението и завладяващ език” е отзивът за автора в американското „Световната литература днес”.
Не разбирам особено от „западна метафикация”, но ви препоръчвам горещо разказа „Ритуалът”. Наши кинаджии правят филм с главни действащи лица наши старци, които (колко абсурдно!) правят сватба на внучка на един от дядовците, а тя отдавна живее в... да кажем „другия и по-богат от нас свят”.
Вълнуващо е. И в същото време впечатляващо. Как се държат старите. И как младите лъвове на съвременното (чак пък толкова!) кино!
„Ироник на отчаянието”, твърди за Георги Господинов „Нов цюрихски вестник”.
Точно такъв е!
