Жижна във формата на окръжност. Дървата са подредени конусовидно и след изолирането им от околната среда по описания в текста начин тя ще е готова за запалването
Производството на дървени въглища е било традиционно занятие в нашата страна, която през турското робство е снабдявала Цариград с ценната стока
Автор: Огнян Марков
Производството на дървени въглища като енергиен източник е познато на човечеството от дълбока древност. Преди 6000 година те са били ползвани като гориво в металолеенето, преди всичко на мед, от която са били изработвани широка гама изделия – от бойното снаряжение на войските до предмети за бита.
У нас производството на този вид гориво е било един от основните поминъци на населението в планинските райони на страната – предимно в Странджа, Родопите и Стара планина. През Средновековието дървените въглища били използвани най-вече за отопление и други битови нужди – със сигурност и да се цвръкне на тях по някоя мръвка, подобно на днешните барбекюта. В онези времена нашите въглищари са снабдявали с продукцията си целия Цариград, тогава столица на Отоманската империя, като основният доставчик на кюмюр е бил районът на Странджа, на чийто баир гората е била пословично богат източник на основната суровина.
Лаконични сведения за това, че този занаят е бил широко разпространен из цяла България през ХVІІІ-ХІХ в. се намират в историческите изследвания на много населени места у нас. В очерка за миналото на с. Буковец, област Монтана, пише, че местните жители „правели дървени въглища в специални огнища (наричани „ровини") и ги продавали“. Аналогични записи намираме в историята на Горна Оряховица, както и на с. Бръшлян в Странджа, където „през ХІХ в. местният първенец Атанас Курбелов организирал производство на дървени въглища, които изнасял чак в Цариград“, а също и в сведенията за Ахтопол, за с. Буново, разположено в западната страна на Златишкото поле и на още много места.
От историческите източници става ясно още, че дори е била наблюдавана вътрешна миграция на занимаващите се с кюмюрджийство към Странджанския край. Така например в свое краеведско изследване за асеновградското село Лясково Илия Попов отбелязва: „Лясковци са ходили на гурбетчилък да правят дървени въглища в Бургаско преди освобождението от турско робство“.
Всичко това определя този майсторлък като един от традиционните, които са се срещали в миналото на територията на България, наред с позабравените вече абаджийство, бакърджийство (медникарство), коларство (арабаджийство) и т. н.
Откриването на нови източници на енергия намалява търсенето на дървените въглища, но и сега те се използват в металолеенето поради високата им калоричност, ниската цена и малкото количества вредни вещества, изхвърляни от тях във въздуха.
Днес те се произвеждат по два способа – ръчен и промишлен. И при двата начина продуктът се получава като резултат на така наречената „суха дестилация“ на букова, дъбова или иглолистна дървесина в безкислородна среда. По този начин дървото не изгаря, а тлее и се овъглява и след завършването на целия процес вече е възможно вторичното му използване като качествено гориво.
Поради липса на друго препитание през миналия век производството на дървени въглища става основен поминък на ромите в планинските райони. Не се изисква нищо друго освен достатъчно количество дърва и опит.
Жижните
Местата, където се извършва правенето на дървените въглища по ръчния способ, биват наричани жижни. Те са два вида. Най-често срещани са тези във формата на окръжност.
При тях в земята се изкопава кръгла дупка с диаметър около десетина метра. В средата се забива дебел и здрав кол, който се подава над повърхността. Подпрени на него, полегато се подреждат дървата, от които ще се получат дървените въглища. Когато формата е готова, отгоре се разхвърлят слама и клони, след което купът се замазва с глина и накрая всичко се покрива с пръст.
Оставят се обаче два отвора. Първият е разположен в долната страна на жижната и служи за запалване на дървесината, а вторият отвор е над кола, от който излиза димът, съпровождащ овъгляването на дървото. След като жижната се запали, долният отвор се затваря плътно, за да се прекрати достъпа на кислород.
Правят се жижни и с правоъгълна форма. Те отново са вкопани в земята на около метър, метър и половина. В така образувания трап по ширина се подреждат дървата, които обикновено са с дължина един метър, после върху тях отново се разхвърлят слама и клони, а отгоре и отстрани се затрупва с пръст.
Двата отвора този път са от двете противоположни страни по дължината на жижната – единият служи да се запалят дървата и той се запушва, а в другият край е отворът, от който излиза димът.
Правоъгълните жижни скъсяват процеса на получаване на дървените въглища, защото онази част от тях, които вече са се овъглили, могат да се вадят, без това да пречи на процеса на овъгляване на останалото количество дърва.
Гасенето на готовия вече материал, който продължава леко да тлее, се извършва също по два начина – чрез заливане с вода и чрез задушаване. Ромите обикновено предпочитат първия, защото е по-бърз, макар че по този начин влажността на дървените въглища се повишава значително, което от своя страна пък води до влошаване качеството на продукта, а оттам и до намаляване на изкупната му цена.
Рандеманът при получаването на 1 тон дървени въглища по ръчния способ е висок – необходими са 12 – 14 кубика дървени трупи с диаметър 20-40 см.
От 2007 година производството на дървени въглища по ръчния способ е забранено от държавата, тъй като отделяните газове, част от които са водоразтворими, силно замърсяват въздуха, особено ако времето е дъждовно. А също и почвата.
Ретортите
Получаваните по промишления способ дървени въглища се наричат ретортни. Те се получават в големи метални съдове, които съответно носят назването реторти. Начинът на овъгляване обаче е друг – дървата не се палят и не горят вътре в съда, а той се загрява от външен източник до достигането на температура от 200 до 800 градуса по Целзий, при което дървата вътре в ретортата започват да се овъгляват.
В резултат се получават дървени въглища. Освен това от отделени при процеса газове се синтезират други полезни вещества, които се използват в химическата промишленост за получаването на редица вторични продукти, сред които най-ценен е активният въглен.
При ретортния способ за получаване на дървени въглища количеството дърва, необходими за получаването на 1 тон продукт, е доста по-малко, отколкото при ръчния – достатъчни са само 8 кубически метра дърва за горене. Това е резултат от много по-добрата херметизация на процеса, както и поради това, че няма директно горене на дървения материал.
Сега произвежданите в страната дървени въглища се използват главно за битови цели. Добре е да се знае обаче, че при поставянето им в скара, качествените дървени въглища не трябва горят с пламък, а малко след запалването им със спиртни таблетки или по друг начин се оставят да започнат да образуват жар, като при този процес се следи да не се отделя голямо количество дим. Причината е, че той съдържа в себе си много отровни вещества, които проникват в хранителните продукти, приготвяни чрез този вид термична обработка.
„Някои села в Южна Странджа са възникнали преди 140-150 г. като въглищарски села, вероятно чрез съдействието на самата турска власт... Знае се положително, че с. Пертес, от което е образувано после с. Пинека (дн. в Турция), е било заселено от българи въглищари преди 250 години. Първите преселници били дядо Пенчо от Казанлък и дядо Пешо от Калофер... За развитието на въглищарството във Вътрешна Странджа ни говори разработката на желязната мина при градеца Малък Самоков (дн. в Турция) в тая част на планината. По сведения на италиански хронисти тая мина е съществувала още от ХVІІ в. Нейната разработка обаче е била немислима без въглищарството. По спомените на стари хора в доставката на въглища са взимали участие стотици и хиляди селяни от Малкотърновска, Миденска и Визенска околии...
Цялото това огромно предприятие за експлоатация на странджанските гори е било в ръцете на българите, които са били вековните обитатели на планината“
Георги поп Аянов,
из „Странджа – етнографски, географски и исторически проучвания“
