Търсенето на заровени съкровища съсипва историческите ни ценности
Автор: Огнян Марков
Вярва се, че в нощта срещу Еновден тук-таме припламват бледи синкавожълти огънчета. За този, който ги види, и ги очаква, това е съвсем ясен знак, че на мястото, където са се появили пламъчетата, има заровени жълтици. Понякога това става и по здрач срещу големите празници – Коледа, Гергьовден… Тогава пазителят на скритото имане излиза изпод земята, пламтейки като свещ. Ако някой успее да хвърли върху му някаква дреха, тогава той бива обезвреден, а заровеното съкровище само излиза на повърхността.
Това е само една от множеството легенди и поверията за иманярството. Тези, които се подали на изкушението да се занимават с него, ги разказват с голяма охота, и то толкова убедително, че слушателите по някое време също започват да вярват във фантастичните притчи и приказните истории. Не, това не е религия, нито пък наркотик, не е и просто мания. То е трите заедно.
Търсенето на съкровища е стара страст, позната по нашите ширини. Иманярите, наричани още с турската дума „малджии”, са мъже и жени, обладани от желанието да открият нещо тайнствено и ценно, останало дълги години скрито в земята и запазило отпечатъка на своето време. И толкова много хора са се занимавали в миналото, а и сега се занимават с него, че неслучайно вече се приема като занаят. За някои то е дори като професия – в смисъл, че действат вече не като аматьори, а като професионалисти, още повече, че съвременните иманяри познават в детайли историята на местата, където търсят заровените артефакти и древни монети, и могат с точност да определят към коя епоха принадлежат те, както и съвременната им стойност.
Зависи обаче какво е съкровището. Преди 100-150 години мечтата на всеки иманяр е била да намери гърне с жълтици. Но днес зад златото, което несъмнено може да донесе богатство, се съзира и се цени историята. А тя понякога е много по-скъпа от каратите на благородния метал.
Другата съществена разлика с някогашните малджии е, че съвременните им „колеги“ вече не тичат подир всяко пламъче, лумнало в тъмна доба насред полето или в злачните усои, нито пък обикалят местата, за които се говори, че на лунна светлина самодивите играят тайнственото си ритуално хоро. Те съвсем прозаично използват металотърсачи, а в последно време – и модерните георадари и скенери.
Широко известно е, че нашите земи са по-богати на заровени съкровища и история, отколкото на полезни изкопаеми. Те са останали тук от траки, римляни, византийци, от рицарите в кръстоносните походи, преминали оттук, от разбойниците, обирали по друмищата керваните на богатите търговци, от подгонени от войните и неприятелите хора, заравяли жълтиците под праговете на къщите си, под могъщи дървета, в пещери или на други тайни места, надявайки се, че ще оцелеят и по-късно ще си ги вземат обратно...
Вярва се обаче, че заровените в сандък, гърне или делва жълтици носят проклятие. Не са редки случаите, когато изровеното съкровище предизвиква цяла поредица от нещастия за този, който го е открил. Смята се, че те се причиняват от пазителя на имането, който и след изравянето му продължава да се навърта около него и да отмъщава за нарушеното си спокойствие.
Старите предания разказват, че това може да е таласъм, змей или някакво друго митично същество, борбата с което винаги е много трудна и обикновено е обречена на неуспех.
Но предразсъдъците, свързани с иманярството, далеч не свършват дотук. Дълбоко вкоренено суеверие проповядва да се копае само нощем, в късна доба. То изисква да не се говори, защото, ако чуело човешки глас в близост, имането потъвало още по-дълбоко. Също така пръстта трябвало да се изхвърля само на определена страна, и то също безшумно.
И ако все пак се намери съкровище, една немалка част от него трябва да се раздаде на други хора или да се направи нещо, което е в полза на всички – като чешма или църква, което се явява един вид откуп или пък като разкаяние пред пазителя. Принася се и жертва, защото много често за заровеното имане е пролята кръв, а според разбиранията от миналото – кръвта с кръв се измива…
Разбира се, всичко това спада към мистично-романтичната част на голямата тема за иманярството. Според британския вестник „Индипендънт” в България то е бизнес за 30 милиона евро годишно.
Иманярите разравят земята край стари крепости, в гробища, манастири или пещери. Най-често те ровичкат като „нощна смяна“ в започнати от археолозите разкопки и често намират повече или по-ценни исторически паметници от тях.
Останалото е въпрос на организация. Буквално всеки ден страната ни напускат ценни паметници на отминалото време, които биха изпълнили със съдържание не едно бяло петно в историята ни. По различни канали тези предмети потъват в частни колекции на Запад и зад океана или пък биват изкупвани от богатите арабски шейхове, тъй като се знае, че „инвестициите“ в нашите антики имат високата възвращаемост.
За популярността на този „занаят“ немалка роля играе и фактът, че всеки човек носи в себе си страстта към откривателство. И убеждението, че намереният от него предмет, независимо от неговата номинална или историческа стойност, му принадлежи. Така единствена функция на скритите в чекмеджетата овеществени късове история е да галят самочувствието на техния собственик.
По този повод „Индипендънт” цитира директора на Националния исторически музей Божидар Димитров, който отбелязва: „Не можете да сложите цена на нещо изгубено, защото действително изгубеното е информацията… Дори и да си ги върнем, ние не знае къде са били открити първоначално и така нашето познание за историята е изгубено.”
И това действително е така, защото, когато се прекъсне една от нишките на машината на времето, каквато е науката за миналото, нейното възстановяване или е невъзможно, или се прави по пътя на предположенията и догадките, които може и да са твърде далеч от истината. Истина, която винаги остава скрита за следващите времена. А известно е, че конструкцията на всяко бъдеще, което не стъпва здраво в миналото, винаги е нестабилна.
Иманярството у нас е обявено за противозаконна дейност, когато целта му е лично облагодетелстване или продажба на археологически ценности.
Въпреки това, то процъфтява и сега, благодарение на липсата на цялостна нормативна система за неговото пресичане и затваряне на каналите, през които навън изтича родната история. Обществена тайна е, която дори от прокуратурата не отричат, че дълги години наред, включително и понастоящем, съществува непоклатима иманярска мафия, организирана и закриляна от силните на деня.
Един от най-големите изследователи на иманярството, също изкушен от тази страст, е Христо Красин. В интервю за 24rordopi.com преди време той разкри част от мащабните „археологически” разкопки, правени от членове на бившето Политбюро на ЦК на БКП. Така например Красин твърди: „…най-големите иманяри в България… бяха вътрешният министър Димитър Стоянов, Милко Балев, Мирчо Спасов и вездесъщата мерудия за всяка манджа, Пенчо Кубадински. Те работеха сравнително независимо един от друг, като си бяха разпределили Стара планина на зони.”
И още: „По организираните „черни” канали всичко заминаваше за Виена и Лондон, а обратно се връщаха пликове с пари за Мирчо Спасов, за Стоянов и другите... На Запад бяха изнесени десетки тонове безценни антики, които се реализираха в тамошните аукциони като преобладаващата им част директно потъваха в частни колекции.”
Един от най-големите изследователи на иманярството, също изкушен от тази страст, е Христо Красин. В интервю за 24rordopi.com преди време той разкри част от мащабните „археологически” разкопки, правени от членове на бившето Политбюро на ЦК на БКП. Така например Красин твърди: „…най-големите иманяри в България… бяха вътрешният министър Димитър Стоянов, Милко Балев, Мирчо Спасов и вездесъщата мерудия за всяка манджа, Пенчо Кубадински. Те работеха сравнително независимо един от друг, като си бяха разпределили Стара планина на зони.”
