Забравеният днес свещеник Кирил Любичев ревностно отстоява националната ни кауза в Западните покрайнини
Автор: Д-р Николай Илиев
Историята на българския народ изобилства от неизброими дати и събития, които напомнят за великите дела на нашите предци. И Трънският край, заедно с останалите части на България, е дал борци, подвизите на които трябва да бъдат записани със златни букви в нашата летопис, за пример на младите поколения. Техните героични дела винаги ще окрилят нашия дух и ще му дават вяра за нови борби, за още по-светло бъдеще.
Един от тези герои, чието име обаче е потънало в забвение, е неуморимият борец за българската национална кауза в Западните покрайнини – свещеник Кирил Любичев.
Ревностният патриот е роден през 1850 г. в с. Клисура, Трънско (сега под сръбска власт). Мирското му име е Стоян. Още от малък заедно с баща си, който е майстор строител, той тръгва по чужбина на гурбет и да учи занаят, но го влече повече учението.
В с. Клисура учи пет години при родолюбивите учители Димитър Разлогалията и свещеник Димитър Филибията, който насажда у Стоян чувство на висок патриотизъм и любов към отечеството. От него младежът усвоява още църковния канонически ред и често го замества в църковната служба. Две години учи в гимназията в Крушевец и завършва четвърти клас. За отличен успех учителският съвет решава да го изпрати с още двама ученици сърби да довърши гимназия в Белград.
През 1868 г. 18-годишният Стоян завършва Белградската гимназия и става учител. Първоначално даскалува в с. Преслоп, след това в с. Власина, а през 1870 г. вече е учител в родното си село Клисура, като се проявява и като усърден просветител и организатор на учебното дело в Трънския край. Със съдействието на архимандрит Йосиф (впоследствие станал известен като Екзарх Йосиф) той разкрива училища в околните села, намира даскали и доставя от Пловдив и Цариград учебници и други помагала. Благодарение на пътуващите по света клисурци Стоян Любичев редовно осигурява българските печатни издания и от Браила, Одеса, Виена и Белград, които разпространява сред местното население. А след това организира и училищната библиотека в Клисурското основно училище и прогимназия, която бива широко достъпна за всички.
Всичко това укрепвало народностното самосъзнание на местното население и повдигало борческия му дух за отстояване на българщината срещу всякакви попълзновения на асимилаторската сръбска политика в Западните български земи. По това време там и в цялата Моравска област дори не е минавала мисълта за създаването на сръбски училища. Едва към 1874 г. с цената на много усилия и подкупи, сърбите успяват да отворят във Враня едно сръбско училище, в което се записали… само 6 ученика. Докато в градското училище с главен учител Никола Шишеджиев е имало 460 деца и шестимата ученици е трябвало скришом да се промъкват до училището си, защото не могли да се избавят от закачките и подигравките на другите деца, „че са станали за пари сърби”.
Междувременно в България се повдига общонародното Априлско въстание. Западните покрайнини не стоят настрана от всенародния подем за свобода и независимост. През 1871 г. в Трън е създаден Трънският (Власинският) революционен комитет, който развива трескава дейност в подготовката на въстанието. През 1876 г. в Белград под ръководството на воеводата капитан Симо Соколов, от с. Грознатовци Трънско (днес в Сърбия), се създава Привременен революционен комитет, който чрез Симо Соколов държи връзка с Трънския революционен комитет и направлява подготовката на въстанието в Западните български земи.
Стоян Любичев, Гиго Апостолов Клисурски, Златко Кацара, Кола Станоев Клисурски и братята му Златко и Милан и др. от с. Клисура като членове на Трънския революционен комитет се включват активно в борбата. Тяхната организаторска дейност се простира към Власина, Сурдулица, Лесковец и Вранско. В разгара на Руско-турската война на 18 декември 1877 г. в с. Врабча, Трънско, под ръководството на войводата капитан Симо Соколов е обявено Трънското (Шопско) въстание. Като предводител на чета Стоян Любичев, заедно с Тако Пеев, Арангел Станоев и други войводи от Трънския край, взема дейно участие в боевете с турската редовна войска и башибозук. Освободени са Брезнишка и Трънска околия. Бойните действия продължават към Кюстендил. След превземането на града въстанието се разширява в Македония.
След Освобождението Стоян Любичев продължава да учителства в родното си село Клисура и с още по-голямо усърдие върши своето народополезно дело, полагайки упорити усилия за масовото ограмотяване на населението, без да се съобразява с възрастта.
През 1885 г. е обявена Сръбско-българската война. Изворският трънски отряд на капитан Филипов е вероломно нападнат от десеторно по-многочисления Власотински сръбски отряд на полк. Гайнович при Клисура (Цветков гроб). Цялото население от Клисура, Паля и Комщица – мъже, жени и деца, дава отпор на сърбите. Жените и децата носят вода и храна на войниците, а мъжете са в бойните вериги. В тези критични дни Стоян Любичев, давайки пример на своите земляци, е в първите редици.
След оттеглянето на Изворския отряд сръбското нахлуване в Клисура се ознаменува с убийството на големия патриот дядо Милош Букоглавски и започват масови издевателства над местното население. Търсят под дърво и камък и Стоян Любичев, но той се е оттеглил с отряда на капитан Филипов в Радомир, където се включва като доброволец със собствен кон в конната чета на Ненко Хранов от Радомир, получила назначение да охранява границата южно от Дъсчан кладенец. Прогонени са сръбските банди, които се опитват да преминават границата и да вършат грабежи и безчинства сред местното население.
След войната Стоян Любичев е отново на поста си като народен учител в с. Клисура и с още по-голям ентусиазъм организира културно-просветното и учебното дело в родния си Трънски край. Неговата родолюбива дейност се простира чак до Босилеград. Подпомогнат от населението с пари, материали и доброволен труд, по идейни планове на чужди архитекти и със съдействието на деятелния кмет Милош Михайлов през 1892 г. в с. Клисура се изгражда първото по своята величавост училище в Софийски окръг. През следващата година в селото се извършва и реставрация на старинната селска църква – рядка монументална постройка с изключително ценна и голяма художествена стойност живопис.
Междувременно, по настояване на населението, през 1889 г. Стоян Любичев е ръкоположен от Самоковския владика Доситей за свещеник на мястото на починалия втори клисурски епархийски свещеник и приема духовното име Кирил. В Трън и Клисура по тогавашния обичай новият поп е посрещнат тържествено от населението. В новото си духовно поприще Кирил Любичев не прекъсва своята дейност на народен учител и просветител. От петимата му синове, участници в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, най-малкият Петър загива храбро през 1915 г. в боя при Цървена река, а останалите четирима са наградени за проявен героизъм с ордени за храброст.
На 10 септември 1919 г. в Париж се подписва протоколът и декларацията от съглашенските сили, а на 27 ноември с.г. и т. нар. „договор за мир” в Ньой. Окончателно се узнава за откъсването на живи части от тялото на България и за поставянето на новата граница на 30 км от столицата. Тази злокобна вест потриса цяла България, а в отрязаните вече Западни покрайнини се създава страшна паника. Мнозина оптимисти все още вярват в 14-те Уилсонови точки и смятат да убедят мирната конференция в правотата на нашата кауза, мислейки че този форум ще поправи въпиющата неправда.
Други, сред които е и поп Кирил Любичев, настояват за издигане на глас на протест срещу това пъклено дело и да се поднесе меморандум с подписите на цялото население, с който да се протестира най-остро против грубото посегателство върху българската земя. Чрез него населението заявява пред целия свят, че не желае да се дели от майката отечество и апелира към будната още световна съвест да бъде поправена сторената неправда.
Свещеник Кирил Любичев денонощно събира подписи в църквата, където се стича населението от Клисура и околните села. Меморандумът, разписан от 16 000 души, бива предаден на българската делегация, за да го поднесе на конференцията. В началото на декември 1919 г. се разбира окончателно, че усилията на населението и молбите на нашата делегация са били напразни – глас в пустиня. Среден път няма – или населението трябва да превие врат и да носи робството, или да бяга в осакатената и разнебитена България.
От Трънския край по силата на Ньойския договор са отнети 19 села, а редица други разполовени. Двадесет хиляди бежанци - мъже, жени и деца, зарязват бащиното си огнище и в лютата зима тръгват за майката България. Над напуснатите селища витае пустош и мъртвило, виелица и снежната буря се сливат със злокобния кучешки вой.
Още с влизането си в Клисура командващият сръбските окупационни войски полковник арестува свещеник Кирил и след остро предупреждение му заявява, че при първия опит да говори за България ще бъде застрелян. Първият конфликт между отец Любичев и сръбските власти възниква поради това, че в обредите и в църковната служба попът винаги поменава „благочестиваго и христолюбиваго Царя нашего Бориса”, което дразни окупаторите. Населението обаче масово се стичало в църквата да се моли за избавление и да чуе името на своя любим цар.
Свещеникът имал неприятности и за това, че всички се събирали и трупали около него, за да чуят новини от българската страна и ободрителни думи. Нищо не ги интересувало. А Кирил Любичев знаел как да обнадеждава своите земляци и да поддържа будно народностното им самосъзнание и високия им дух за борба, заради което е инквизиран многократно от сръбските власти. Арестуван е десетки пъти и разкарван до околийското управление във Враня, на няколко пъти косъм по косъм е скубана брадата и мустаците му, но нищо не било в състояние да уплаши сърцатия родолюбец.
Срещу него, Кирил Стайков от Колуница и Милан Голубов Влайков е инсцениран и процес. Обвиняват ги в разпространяване на позиви и че настройват населението против сръбските власти. Свещеник Кирил лежи 6 месеца в затвора, след което е освободен, но тормозът и теглилата му не спират. Междувременно нишкият митрополит му отнема енорията.
Кирил Любичев умира на 4 декември 1935 г. на 86-годишна възраст. Но неговото дело продължава да живее в душите и сърцата на всички българи. Заслугите му за съхранението на българщината, както и приносът за това на още редица родолюбци и патриоти от Трънския край, тепърва ще бъдат истински оценени. Безотечествената БКП, която потопи в пълен мрак и забвение националните ни интереси, правеше всичко възможно да насажда в угода на Коминтерна сред нашия народ и особено сред младежта нихилистично отношение към заветите на нашите бащи и деди, пролели кръвта си и отдали живота си в името на българската национална кауза.
Затова на всяка цена трябва да се възобнови строителството и да бъде завършен мемориалът, носещ името Паметник на свободата, изграден през 1939 г. край с. Стрезимировци, Трънско, като се постави камбана, която да се бие в определен час на деня. Нейният гръмовен звън, който ще се разнася над цялата Трънска покрайнина и ще отеква над 19-те заробени трънски села в Западните покрайнини, ще напомня на нашите сънародници там, че България не спира да мисли за тях.
