Обичам този град. Не защото имам полза от него. Всъщност, имам – колкото повече живея в него, толкова по се влюбвам в живота. Обичам го просто защото е такъв. Обявиха го два пъти за „най-добрият град за живеене”, но аз не затова. А просто защото е такъв. Смърдящ на „Нефтохим“ в единия си край и почти на ръба на лудостта в срещуположния – в „Меден рудник”.
Да, тамошната мода младостта да ходи с вдигнати качулки на анораците не ми е най-любима, но дори и затова ми харесва. От ей такъв съм закърмен с бруталния чешитлък на жителите на този град. Те не харесват нещо и някого не поради кой знае какви особени естетически критерии, придобити в изтънчена школа, а защото... не им харесва. Вътрешно усещане е, не мога да ви го обясня. Щом не го харесват нещото и някой са фалшиви и точка. На местен диалект е „Не ми са пръи” („Не се прави на такъв, какъвто не си”).
Мога да ви говоря дълги часове за този град и неговите (и трудови, и нетрудови) хора. Да седнем на капана на плажа, на мастика с таратор. От сабахлян тук можете да видите всякакви екземпляри. Бойни баби по якета (от уважение им викаме „лели”) пият чай и играят шах. Мърморещи стари бургазлии псуват правителството (което и да е то), в стил „ни ми го хвали, идин от Бургас няма там”. Запъхтени дами джиткат с велосипеди по крайморската.
Корави батки, нахлупили шапки, си правят сутрешния крос по модела „Чък Норис не прави обиколки. Земята обикаля около него”. Капанджийските котки около кофите за боклук се страхуват от пикиращите гларуси... Между другото, „Яйцето или кокошката” е със светлинни години по-жалък от вечния бургаски въпрос за чайката и гларуса. Да, в енциклопедия „Ларус” пише, че има само един вид чайка – „Сребриста” или Larus Argentatis. Всеки истински бургазлия обаче е твърдо убеден (от легендарната песен), че „чайки и гларуси там не летят”.
Влюбен съм в този град! Мога да ви разказвам десетки легенди за него. Как Пандира казал на селяндурите, че Мостът (в софийските новини му викат „Мостика”, даже и сегашният кмет го нарече така, пак в едни софийски новини) потегля всеки момент и те умрели от страх, че ще се удавят. Как за една нощ торбите с цимент, предназначени за радио-телевизионния център били натоварени на „Молотовки” и изпратени за Варна, където впоследствие бил построен. Как всички по-значими през последните десетилетия български артисти са родени в Бургас. Как съществува световен заговор за съсипването на Бургас... Но няма. Бих искал днес само да се усмихвате, когато слушате за празника на моя град и похапвате риба. Между другото, нямате представа колко много бургазлии не обичат шаран и на Никулден ядат морска риба.
Обичам този град, лудо съм влюбен в него. С особената неприязън на родените тук ненавиждам десетките поплювковци-политици, които идват тук, за да им (ми) обясняват каква чудна визия имат за неговото бъдеще и накрая го използват, за да се обогатят или за кой знае какви други гнусни цели. Обичам да се шегувам с грозните сценки, които се разиграват в него, но, както всички мои съграждани, гледам с лошо око (че и често с гняв) на всички, които си позволяват да си правят майтап с това. Отново да повторя – не мога да ви го обясня. Местна черта. В казармата чух лаф „бургаски шовинизъм”. Не зная дали е така.
Но помня, че пак там, на един наряд в пожарното отделение на поделението прочетох в някакъв много стар брой на тогавашния алманах „Море” (навярно донесен от бургазлия от предишните набори): “…и докато Варна е студената северна красавица, която най-много да си позволи да ви даде някой и друг лъжлив аванс, то Бургас е веселият пияница, който винаги ще ви покани на своята маса и ще ви черпи, докато слънцето изгрее... „
Обичам този град. С огромно удоволствие разяснявам на приятели от останалата част на страната езика, на който говорим аз и хората в него. Може би лингвистите с десет дипломи в чантата наричат това „особена симбиоза от турцизми, гърцизми и неологизми, смесени с рупския говор, характерен само за Родопите и Странджа планина”. Аз обаче си му викам „автентичен бургашки говор”. Правилно прочетохте. Тук не се говори. Тук се вика. Поради особения темперамент на местните. Според вас какво означава „Пишлеме, хевиш ли думани?” Не се трепете излишно – „Здрасти, приятел. Имаш ли цигари”.
Всъщност, в случая можете да се уверите, че горепосочените учени май са прави донякъде. В израза се долавят побългарен турцизъм („пишлеме” – малко момче), побургазен английски глагол („хевиш” – to have, имам) и русизъм („думани” – туман, мъгла, в смисъл на цигари). Когато сте в Бургас, да знаете, че ако на детето ви кажат „хавелче”, това в никакъв случай не е обидно. Означава просто „малко, сладко детенце”. Ако вас нарекат „лек”, приемете го най-спокойно, харесват ви. А чуете ли по свой адрес „маняк” (да, „маниак” се има предвид), бъдете сигурни, че никой не се съмнява в психическото ви здраве. Това е израз на възхищение.
