Статуквото иска да „изяде“ и младостта на България
Автор: Стефан Солаков
Тече сезонът на голямото делене. Подобно на първичните чехълчета, почти всекидневно се дели и българската нация. Уникалността е напът да изчезне от нашите географски ширини. Почти не останаха явления, идеи или чувства, които да нямат своя двойник, тройник и прочее дублиращи форми – едно типично българско роене, което за разлика от законите в природата вместо да разширява обемите на националното ни извисяване, все по-осезаемо редуцира изконния български елемент, успял да ни съхрани като народ и държава от древността до наши дни.
Когато започнаха студентските вълнения с център Софийския университет „Св. Климент Охридски“, голяма част от нашата общественост посрещна с нескрита симпатия този спонтанен протест на младите надежди на българската нация.
Заваляха спомени за прогресивната роля на студентите в целокупната ни история, посочени бяха подобни събития във Франция, Гърция, Чехия и други размирни държави в света, където младежта беше двигател на най-бурните политически събития. Но, както става у нас – всяко чудо за три дни!
Постепенно студентският бунт стана неудобен за управляващото статукво. В Европа започнаха да ни сочат с пръст, акциите на нашите раболепни политици бързо започнаха да губят цена в очите на техните началници в Брюксел.
За първи път от много години насам и управляващи, и опозиция стигнаха до сходното заключение, че младите българи пречат на тяхната политическа кариера в колониална България.
И естествено накрая го отнесоха самите студенти, тези смущаващи дразнители в иначе спокойното блато на българския истаблишмънт – група високопоставени безродници, яхнали държавата и безмилостно тъпчещи националното достойнство на гордото ни някога Отечество.
Срещу стачкуващите студенти заваляха най-безумни подозрения и обиди. За съжаление тяхната наивност и липса на съпротивителни сили срещу съвременните политически съблазни, с които ги обсипаха някои от опозиционните партии-недоносчета, бързо превърнаха окупантите на СУ в лесна плячка на хиените от продажните медии.
Червената централа на „Позитано“ 20 също не си поплюваше и в крайна сметка смелчаците, скочили срещу марионетния премиер Орешарски, бяха принудени да свият бойните знамена и да се оттеглят на резервни позиции – в Аулата на СУ, което си е чиста перверзия и напълно в духа на всеобщата налудничавост, която владее от дълго време насам политическия пейзаж в нашата аборигенска държава.
На фона на позорната саморазправа с младия дух на България особено грозно се откроиха емблематични събития, които до голяма степен обясняват и причините за провала на студентските вълнения.
Става дума за техните преподаватели, за хората, които би трябвало да служат за пример и подражание на своите възпитаници. Точно обратното. Окупацията на Университета разкри ужасяващите миязми, разлагащи години наред академичния дух на нашата Алма матер.
Наред с унизителните политически дрязги, които разделиха полярно преподавателския състав на СУ и го свалиха на нивото на дивите ултраси от „Левски” и ЦСКА, пред цялото ни общество лъснаха и редица нелицеприятни качества на уважаваните доскоро български професори.
Някои от тях се оказаха обикновени пияници, за които чашката и безсмислените брътвежи около кръчмарската маса са може би единственият мотив на тяхното човешко и професионално битие. Умници, които бяха свикнали да ни поучават от синия екран, се оказаха пропаднали пияндета, използващи телевизионната популярност като кратка пауза между яките запои, някои от които и на свещената територия на Алма матер.
Преди дни станахме свидетели на трагикомична гледка, сервирана ни от екрана на ТВ7. Разплакан от засиления интерес към пиянските му изцепки, професор Драго кълнеше студентите, които го бяха хванали на алкохолен калъп в една от залите на СУ и заедно със своя събеседник Иван Гарелов се опитваше да ни пренесе в епохата на сталинизма и пионерчето Павлик Морозов, предало родителите си, за да услужи на червените комисари.
Това пошло сравнение, превърнато бързо в основен аргумент на останалите пияндета в университетския професорат, говори за манталитета на тези морално пропаднали персони, на които сме поверили висшето образование на нашите деца.
Уж мастити светила на дълбоката академична мисъл започнаха с наслада да си спомнят за пиянските оргии из залите на Алма матер и то, забележете, по време на Живковия тоталитаризъм и естествено побързаха да обявят приключенията си на алкохолния фронт за едва ли не най-ярките прояви на тяхното дисидентство, т. е. на съпротивата срещу режима на дългогодишния диктатор.
Да се смееш ли, да плачеш ли? То май си беше точно така, казал го е и гениалният Ботев. Пиеха, пееха и се зъбеха на тирана... ама много тихо, така че доста трудно да ги чуят!
Колегата Гарелов също беше на ниво. Посъветва професор Драго да... прости на студентите, които го били изложили пред света. С алкохолни сълзи в очите оня му го обеща... картинка, достойна за сладникавите продукции на Холивуд, където разпънатият Исус прощава на своите палачи. Веднага си спомних как преди много години Гарелов, работещ тогава в БТА, беше спретнал алкохолно парти, заради което още на другия ден го изритаха от агенцията.
Рано сутринта из редакционните коридори директорът Лозан Стрелков прескачаше мъртво пияни бетеанци, покрай които се търкаляха празните бутилки от среднощния запой.
Така че, търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. Протестиращите студенти очевидно ще се окажат главните грешници за нещастния живот на своите преподаватели, а защо не и за всички беди, сполетели държавата през последните години. Истинските виновници се опитват да останат в сянката на анонимността, но доста е трудно вече да бъде скрита същността на огромния провал, сполетял нашето Отечество.
А за него са виновни всички – знайни и незнайни – бойци срещу единството на славната ни нация. Онези, които са готови да пожертват и нейното бъдеще в лицето на протестиращите младежи, но да запазят спокойствието си и алкохолната нирвана в застоялото и вмирисано блато на политическото и социално статукво. Тежко и горко на майка България!
