Договорът, подписан в парижкото предградие, е неправомерен според нормите на международното право
Автор: Доц. Йордан Василев, д-р по история
На 27 ноември в предградието на Париж – Ньой, е подписан мирният договор между победителите и победените в Първата световна война. Това е една от най-черните дати в историята на България.
Според този контракт тя губи към 12 хиляди кв. км територия, а 780 хиляди българи, които я населяват, остават насилствено откъснати от родината си.
Договорът влиза в сила на 20 август 1920 г. Страната ни е задължена да заплати огромни репарации под формата на добитък и каменни въглища, както и 285 млн. златни франка. Нейната армия се ограничава до 25 хиляди души и няма право на авиация. Този договор губи сила през 1938 г., но България понася всички щети, предвидени в него, с изключение на непълното изплащане на паричната репарация.
Най-фрапиращото обаче е, че бедите, които понася страната ни, са абсолютно лишени от всякакво законово основание, защото не са спазени основни принципи на международното право.
В какво се изразяват те?
По време на Парижката мирна конференция, предхождаща Ньойския договор, американският президент Уилсън се противопоставя на подготвените изключително тежки санкции спрямо победените страни. Специално за България той настойчиво защитава да се запази нейният излаз на Бяло море. След като френският премиер Клемансо налага своето мнение с подкрепата на Англия и Италия, Уилсън напуска конференцията и не подписва Ньойския договор.
Според международното право при това положение той е невалиден. А още повече, че не е подписан и от Турция. Освен това на Парижката конференция не е поканен представител на Съветска Русия, която като царска държава е била воюваща страна до 1917 г. Когато му предлагат да съподпише Ньойския договор, Ленин категорично отказва и го определя като несправедлив и грабителски по отношение на победените страни.
За да склонят Уилсън и съответно САЩ да участват в създаването и работата на Обществото на народите (ОН), Франция и Англия правят някои компромиси, включително и такива, които засягат България. Западна (Егейска) Тракия, която първоначално е предвидена да се даде на Гърция, се обявява за мандатна територия под управлението на френски и английски комисари. Те би трябвало да осигуряват свободния достъп на България до пристанищата на Бяло море. Уилсън приема тази постановка, при положение че изпълнението й ще се гарантира от Секретариата на ОН.
През 1921 г. той губи изборите за втори президентски мандат и неговият приемник се дезангажира от европейските проблеми. Франция и Англия остават с развързани ръце. Те организират сключването на Севърския (1920 г.) и Лозански (1923 г.) мирни договори, с които узаконяват териториалните си придобивки в бившите турски владения в Близкия изток и Северна Африка. С тези договори Западна (Егейска) Тракия се предава на Гърция като компенсация за загубите й в Мала Азия. Това също е незаконно, защото и двата договора не са подписани от България, която е заинтересована страна.
Може би най-голямата трагедия се разиграва по северозападната българска граница. При влизането в сила на Ньойския договор на 20 август 1920 г. тя се маркира с изорани от плугове бразди. Те се прокарват не между селищата, а през тях. Така 42 села са буквално разполовени. България не поставя там гранични постове, но Сърбия не пуска никой да прекрачи браздата от двете й страни. Разделени са бащи от деца, братя и сестри. Не ги пускат даже за сватби, кръщенета и погребения. Затова от 100-200 м от двете страни на границата те са се провиквали, за да си съобщят кой се е родил, оженил или умрял.
Може би е случайност или така е решила съдбата, но повечето смятат за Божие провидение това, че почти всички църкви са останали в българската половина. Затова от другата страна на браздата пращат съобщения чрез опитомени и дресирани гълъби за родени, оженили се или умрели, след което в майка България камбаните биели радостно или тъжно.
През 1941-44 г. границата е заличена и всички българи вярват, че тя повече никога няма да съществува. Тази надежда продължава 3 г. до Парижката мирна конференция през 1947 г. За България това е малкият Ньойски договор. Отново са й отнети Македония, Егейска Тракия и Западните покрайнини. Несправедливостта от 1919 г. се повтаря.
През времето оттогава досега обаче много неща са се променили. Бившите федеративни републики на Югославия вече се обявиха за самостоятелни. Появи се и нова държава – Косово. Във Войводина също назряват сепаристични тенденции.
Само България, странно защо, не се грижи по подобаващ начин да си върне поне българите от Западните покрайнини в лоното на отечеството.
Ньойският договор е невалиден. При това положение в сила е Букурещкият договор от 19 февруари 1886 г., според който границата между България и Сърбия се установява отпреди започването на войната между тях, а в нея Западните покрайнини са наша територия.
