Австрийският шпионаж проваля мечта на Григор Начович за построяване на мост над Дунава
Автор: Борис Цветанов
Григор Начович (1845-1920) е един от най-интересните български политици. Министър на възлови министерства (външни работи и изповедания, финанси) в тринадесет кабинета, кмет на столицата, дипломатически агент в Букурещ и Цариград...
След четвърт век активна политическа дейност, отвратен от политическата безнравственост, корупция, парвенющина, неприсвоилия през тези дозини дори стотинка народна пара политик заявява, че всички са маскари и се оттегля декларативно от политиката. Годината е 1903. Тази постъпка няма аналог в политическата ни история.
Ще каже някой: 110 години след Начович един лумпен и уйдурмаджия го демонстрира, оттегляйки се от Доганбейовите си сараи, но такова сравнение е кощунство.
Начович е бил човек-вселена. И с поглед – десетилетия напред. Само един пример. Негова е идеята министерството на външните работи на младата държава да поеме върху себе си не само външната политика, но и духовните въпроси. Българската нация е разпокъсана, само чрез обединяването на външната политика и духовните въпроси ще се координират действията на Българската екзархия, останала в Цариград, и свободното българско княжество. Така на практика ще се създадат условия за постепенно премахване на васалитета, смята Начович...
След тридесет години обявяването на независимостта на България доказва колко е бил прав. Макар и да било очевидно, никой не се досетил да каже поне една добра дума за оттеглилия се пет години по-рано политик.
За да има още една аналогия с наши дни, ще допълним, че и в онова време очернянето на честните чужди тела в политиката не е минало без жълтите журналисти – в някакво вестниче един псувач измисля, че политикът бил хванат да блудства с дъщеря си. Позната безинтересна картина днес. Но в патриархална България преди 110 години било много.
Вероятно Начович е един от броящите се на пръсти богати хора в страната, забогатял честно. При всички случаи – единственият българин, натрупал богатство и чрез събиране на информация. Изградил собствена разузнавателна мрежа, още отпреди Освобождението той трупа от нея достатъчно приходи.
В навечерието на Руско-турската война негови хора успешно работят сред турците. По онова време според официални отчети в Петербург руското разузнаване „изключително трудно се оправяло в българския сектор". Началници се сменяли постоянно, но нещата не вървели.
И идва времето на Начович – той е в основата на опазването на тайната на мястото на дебаркирането на руската армия. След Освобождението, когато все още няма специализирана разузнавателна и контраразузнавателна служба, агентурата на Начович е навсякъде – охранява тайно княза, следи чужди шпиони, шпионира в Цариград.
Може да се каже, че Начович губи само една голяма битка в живота си. Австрийският шпионаж проваля мечтата му за построяване на мост над Дунава. Този мост, разбира се, трябвало да бъде построен на родния му град Свищов.
Идея за мост над реката идва първо на валията на Русе Митхад паша, като в проектите на пашата влизало построяване на канал от Русе до Варна и по този начин Русе да стане и морско пристанище. Тази идея възкръсва в началото на четиридесетте години на миналия век, но скоро е изоставена.
През 1880 година Начович споделя идеята си със съгражданина си Драган Цанков – премиер и министър на външните работи и изповеданията. Той възлага на племенника си Киряк Цанков, дипломатически агент в Букурещ, да започне сондажи с румънските власти.
Сам дядо Цанков, както го наричат, влиза във връзка с външния министър Василе Беареску.
Сложността на начинанието произтича от това, че такъв един мост засяга пряко интересите на Австрия. По това време действат клаузи на Парижкия конгрес от 1856 г., според който Дунав е поставен под надзора на Европейска комисия.
През 1879 г. тази комисия отрежда на Австрия председателското място сред дунавските държави, което означава върховенство на всяко решение по въпросите с реката. Според член 2, за всеки строеж или мост или неподвижни сгради (кейове и др.) плановете трябва да получат одобрението от комисията. Когато българските власти започват да мислят за мост, вече е бил готов план за съоръжение между Австрийската империя и Сърбия.
Емисар на Начович се среща с румънския премиер Йон Братиану. Той се съгласява, като прави нещо повече – запознава и министрите си с проекта и получава пълна подкрепа. Изготвена е и схема за жп линия Крайова-Свищов-Цариград.
Всичко това веднага става известно на австрийското разузнаване – то има шпионска паяжина на Балканите, особено в България, още от турско време, изградена от Оскар Монтлог.
По времето на нашия разказ резидент на Балканите е консулът граф Рудолф Кевенхюлер. В София той се чувства като генерал-губернатор. Графът използва едно изказване на Киряк Цанков против член 2 на заседание на Дунавската комисия в Галац и вдига шумен скандал. Това е главната причина Цанков да подаде оставка, но графът не мирясва, докато не стига да падане на кабинета.
Той трябва да си оправи сметките с Кевенхюлер. Събира компрометиращи документи за негови бонвивански изпълнения и го притиска да стената. Консулът свива знамената, но не той е главната мишена на нашия човек. Начович прави сондажи в Белград и спечелва влиятелни сръбски властимащи за несъгласие с австрийския план за мост над Дунав. Подкупва и хора от румънския кралски двор.
В същото време български министри (Никола Стойчев, Константин Стоилов, Георги Вълкович) водят героична битка за отстояване на българските интереси в комисията и на Лондонската дунавска конференция през 1883 г. несправедливите решения са отменени.
Две години по-късно Начович е дипломатечески агент в Букурещ. На път за там минава през Виена, откъдето си купува „ризница” (по сегашному – бронирана жилетка), тъй като знае, че му предстои битка на живот и смърт. Ризница купува и за приятеля си Стефан Стамболов.
За каузата е спечелен и румънският крал.
Вбесени от очертаващия се успех на проекта, австрийските тайни служби решават да отстранят физически Начович. Наемният убиец Симеон Киселов е изпратен да го застреля. Спасява го именно неговата бронирана жилетка.
Междувременно се случват събития, които изтласкват проекта за мост при Свищов на заден план. България е заета със Съединението и Сръбско-българската война. Новата жп линия Русе-Велико Търново отнема важността на Свищов като пристанище. Всичко това, в крайна сметка и разочарованието на Начович от продажността на българските политици, слага край на мечтата му.
