Мен Пелагия ме мрази. Всъщност, аз не знам дали се казва така и не знам защо. Но тя мрази почти всички от нашия вход. Откакто се цани, за да мие стълбището. Първия път, когато я видях, се усмихнах със смутени извинения, че ето, трябва да мина нагоре и ще оставя стъпки.
В отговор получих гореща и несвързана тирада как тя, човек с образование, „с висше образование!”, се унижава да мие стълбите. Заради гадното управление на България трябвало да се откъсне от любимите си ноти и сега да се запуска по мозайката със стирка.
А дъщеря й! Ооо, дъщеря й! „С висше образование!”, пък трябвало да отиде чак в... (не помня вече къде) и да не си практикува образованието, ами далеч от нея, да се чуват само по скайпа.
По принцип се дразня от такива приказки, а и тогава бях грипозен и двете водки след 13- часовия работен ден, в обувки, ми бяха дошли в повече. Затова не й отговорих нищо.
Не й казах, че според мен е по-добре да вършиш нещо и да имаш пари за храна, отколкото неутешимо вкъщи да оплакваш злочестата си съдба. Гладен.
Спестих й, че преди около десетилетие, без оглед на раса, пол и занятие, останал без любимата си работа, миех тоалетни. Всъщност, миех всичко, което видя, понеже работех във фирма за почистване. Стълбища, тоалетни, омазани с боя прозорци, магазинни витрини във февруарския студ...
Но мен Пелагия ме мрази. Както и всички останали, казах ви. Затова, докато мие, с рафинирана злоба ни рита и омесва като някакви мърляви суджуци изтривалките пред входните врати.
Бай Асен взе едно от празните помещения в махалата. Направи го магазин за пакетирани стоки, цигари, кафе, алкохол и... сещате се. След почти година пребиваване тук някои хора вече намразиха бай Асен. Този път зная причината.
След многократни жестове от негова страна (виждал съм тефтера с вересиите), отказа да им дава току-така и поиска поне малко да го уважават и да си покриват написаното. Защото получават пари и няма да им бъде проблем да дават по няколко лева на месец.
Но ненавистта им ескалира по силата на мисълта, че гадният пенсионер, не стига, че получава пенсия, ами и ето, намерил начин да си докарва още нещо. И магазин отворил, мръсникът!
Като заговорих за магазини, та се сетих. Не зная дали във вашия град е така, но в моя съм попадал вече много пъти на подобни госпожици зад щанда. На обозрима възраст 20-25 години, с вид на актуална чалга-тупалка от последния писък на съответните телевизии, силно намусена и злобна. Ето, тя изглежда точно като тях.
Стреми се да живее по техните стандарти (ба, по техните, най-много някой пиян господин да я черпи едно-две и после със сумтене да се опита да пъхне езика си в ухото й, с обещание за незабравима вечер), а нито й се случва богатство и охолство, нито се чувства значима и успешна.
Тази госпожица ме гледа злобно още с влизането в магазина. В нейните очи съм „бахти прошляка, само ше гледа и нищо няма да купи”. Това, защото почти през цялото време ходя с изтрити дънки и черно поло, удобно е за работа, пък и не мисля, че в обикновен магазин за дрехи трябва да ме оценяват моментално и сюблимно по външния вид.
Макар да зная от дете, че по него посрещат, а по ума (и в случая – кесията) изпращат. Въпросната, моля да отбележите, не си е дала по-особен зор, освен жалкия успех от дипломата „3.25” за средно образование, да получи някаква допълнителна квалификация или да се постарае да работи нещо, което наистина харесва, започвайки от най-долния праг на неговата стълбичка.
Както аз сторих. Моля да ми простите за нескромно-гадния пример, който дадох за себе си.
Стоян е мъж на 35 години. Той е завършил екзотична специалност, за която се оказало, че у нас просперитет няма. Политически активен е, болен фен на един креслив партиен лидер с бяла коса. Който му обещаваше постоянно, че ако вземе властта, той ще се чувства добре и значим, ще взема 1000 лева минимална заплата (!?! - в момента, у нас!) и изобщо ще рахатее мощно, на фона на останалите лузъри, неподдържащи именно тази партийна сила.
Стоян мразеше всички живи на тази земя, широка 111 000 квадратни километра, които не споделяха идеите на гореспоменатия вожд. Вече не помня как стана, но човекът си намери работа, че даже я хареса.
Все още е там от сутрин до вечер, влага сили и умения и през ум не му минава да ходи на митинги, на които да излива своята злоба срещу случайно преминаващи граждани.
Слава Богу, познавам и хора, работещи същото, като героите от горните скръбни редове. Не казвам, че са силно заможни и шофират „Бугати Вейрон”.
Те не мислят, че работата е срамна. А нещо, което трябва да се свърши.
Някои от тях се върнаха от Америка, от Европа, от които континенти се сещате. Изгубиха пари и (временно) вдъхновение. Но не мразят никого, освен грозната съвременна политика на България. И тези, които я правят през последните години. Скоро не съм ги виждал оклюмани. А ядосани.
Днес видях приятел, с двама малки сина, който ми цитира друг, силно уважаван от мен. Казал му: „България се крепи на откачени хора, които просто са решили да останат тук”.
Абе, откачени. Добре сме си.
