Бившият електротехник по образование и шивач по призвание Иван Вачков атакува Гинес с уникалната си колекция
Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът
Във всеки дом има по една-две работещи или не шевни машини. Намира се и по някой излязъл от строя телевизор и радиоапарат. Но има една къща в Златарица, чийто стопанин има 154 работещи шевни машини, 150 черно-бели телевизора и радиостанции и още поне 600 часовника. Това е домът на бившия шеф на енергото в Златарица Иван Вачков.
Чудакът от малкото балканско градче в северното подножие на Централна Стара планина събира колекцията си вече половин век.
Докато ни показва антиките и ни разказва историята на всеки един от експонатите, 68-годишният зевзек с тънкото си чувство за хумор подхвърля, че атакувал Гинес. „Половин година ги чакам да проверят дали в света има някой друг човек, който да разполага с повече от 154 шевни машини“ – уточнява той.
Да кандидатства със своята колекция за книгата с рекордите го провокирал кметът на Златарица Пенчо Чанев. А машините наистина са забележителни – първо, защото са много стари, и второ, защото всичките до една работят. „Няма парична награда, правя го за чест и слава, за мое удовлетворение и заради труда ми, който съм вложил по спасяването на тези машини“, казва златаришкият колекционер.
Всеки от експонатите е с монтирана игла, вдяната макара и смазан механизъм – готов да започне да шие. Освен тях, Иван Вачков е насъбрал и други шивашки принадлежности – стари ножици, приспособления за подгъване на носни кърпи, ибришими, линеали, креди и 500 копчета, използвани в шивашките ателиета от 60-те години на миналия век до днес. Пази и мостри на платове, произвеждани от 1946 до 2006 г.
И докато разглеждаме всички тези предмети, изпитваме усещането, че се намираме в... аптека, тъй като експонатите са подредени като аптекарски шишета и по тях няма и грам прах.
Най-стара в сбирката му е немската шевна машина „Кьохлер”, произведена през 1893 г. Купил я от вторични суровини. „Когато я купувах преди 6-7 години, като разбраха, че съм колекционер, отказаха да ми я дадат на килограм, та ми надуха и цената, ама не се отказах“ – спомня си Иван.
Той е вложил в колекцията си над 30 000 лева. В продължение на 21 г. бил началник на енергото в Златарица и обикалял селата по работа. Така успял да изкупи старите машини от местните баби, след което, ако се налагало, ги ремонтирал. Най-скъпа като стойност е 102-годишна „Британия” с оригиналния си петцифрен фабричен номер. В колекцията му има 36 модела на шевните машини „Сингер”. Друг уникат е германска „Пфаф”, произведена през 1900 г.
„Дядо беше шивач, мама също и аз се запалих от няма и накъде. Дъщеря ми и тя е шивачка – в Атина е със семейството си“ – разказва страстният колекционер.
Докато си говорим, телефонът му звъни и за консултация го търси полицай от Търново. Пита го да си смаже ли шевната машина с грес. „Да не си посмял да слагаш грес, ще ти сипя малко масълце и ще ти дам масльонка да я смажеш“, набързо му се скарва Иван Вачков. След като затваря телефона, той вади един от ценните си експонати – машина „Минерва”, произведена в Чехословакия. Тук е и старата крачна машина на дядо му – от популярната марка „Сингер”.
„Предлагаха ми 300 лева за машината на дядо, но отказах да я продам, как ще се лиша от родовата памет! Не съм склонен да се разделям с ценните си експонати, защото това ми е животът. Един ден ще ги оставя на двете внучки, които са в Атина и Варна“, казва колекционерът от Златарица. Той пази и машина за обличане на копчета, която дядо му купил и донесъл от Париж точно преди 90 г.
„Най-ценният ми експонат е машина от 1939 г., на която майка ми е шила цели 60 г. и на която днес аз продължавам да ремонтирам панталони. Тя е германска, с инициалите на Хитлер, марката е „Мундлос” – разказва още някогашният електротехник.
Евреите поръчват 600 000 машини от този модел в Германия, но ситуацията при Хитлер се променя и спират производството. „Това е най-рядко срещаната марка шевни машини. Дядо ми я купил от еврейско семейство от Русе като подарък за майка ми, когато все още е била мома“, разяснява ни шивачът самодеец.
За да ни покаже, че шивашкият уред и днес е в отлична форма и с него той продължава да подгъва пердета, скъсява и кърпи панталони на приятели и шие платнени торбички за по два хляба, бай Иван чевръсто завърта колелото на машината и набързо минава един тигел.
Докато разглеждаме неговата чудна сбирка, погледът ни се спира на две миниатюрни шевни машини – 40-годишна небесносиня и една зелена, която, както разбираме, вече е достигнала столетната си възраст. Те са руски – като детски играчки, но на практика с тях може да се шие. Компания им прави и мъничка бяла китайска машинка на батерии. „С нея набързо кърпя разпрани подгъви на панталони. Само трябва да си подадеш крака, ей така, докато си стоиш“, нагледно ни обяснява гордият й притежател.
Миналата година за празника на Златарица Иван Вачков беше изложил 102 от шевните си машини – наредени една до друга, антиките образуваха редица, дълга над 100 метра, а общо тежаха повече от 4 тона.
В едно ъгълче виждаме строени и няколко стари ютии. Естествено главнокомандващ е ютията на дядото на Иван Вачков от 1918 г. „Нямам слабост към тях, но имам няколко, колкото да се покаже, че и те имат съществено отношение като помощно средство към шева и дрехите“, обяснява ни колекционерът.
Между напетите редици от шивашки машини може да се види и първият български чернобял телевизор „Опера”, който е произведен през 1964 г. „Всичките ми телевизионни апарати работят, но като престоят десетина години на склад, кондензаторчетата им изсъхват и сами се повреждат. Извадил съм ги от мазето и си чакат ремонта, защото тази година за 9 май – празника на Златарица, ще ги показвам в изложба. Подготвил съм 40 радиоапарата отпреди войната и малко след нея, телевизори, произвеждани до 1969-70 г., транзистори, стари магнетофони, грамофони – общо 150 бройки“, сладкодумно обяснява колекционерът с разностранни интереси. Казва, че му трябва зала от поне 300 кв.м, за да покаже експонатите си за новата изложба.
По телевизорите Иван Вачков се запалил още 14-годишен от баща си, който бил кинооператор в златаришкото кино. „Татко умееше да поправя радиоапарати. Издебвах го, когато го няма в неговата стая в киното и започвах да ги ровичкам тайничко“ – разяснява ни той. След като излязъл от казармата, учил две години „Радио и телевизия” в София и станал професионален телевизионен техник.
„Дойде един момент, в който навлязоха цветните телевизори. Хората искаха да се отърват от черно-белите и започнаха да ми ги подаряват. И така, докато събирах стари и изгорели телевизори и радиоапарати и ги поправях, се оформи и новото ми хоби. Имам по десетина екземпляра от всички страни на бившия соцлагер. Да се радват един ден децата и внучките на дядо си, това е то“ махва с ръка бай Иван и ни повежда към следващите експонати – немски радиоапарати „Сименс”, „Вилборг”, руския „Телефункен”, четирите модела на българските „Христо Ботев” от 50-те години на миналия век и т. н.
Най-старите му радиа са от 1937 година. Тогава е първата година на радиоразпръскването в България, чието начало е поставено с указ на цар Борис ІІІ, вмята колекционерът и си припомня, че, прибирайки се от гурбет като градинар в Румъния, дядо му донесъл в семейството един „Сименс”. На него през зимните вечери, между 21 и 22 часа, семейството следяло двадесетминутните предавания „Говори Радио Лондон”, „Говори ВВС Лондон” и „Свободна Европа”. Малкият тогава Иван искал повече да му пускат песни от радиото, но дядо му бил непреклонен и всички били строени да слушат вражеските емисии.
„Догодина, през 2015-а, да е живот и здраве, подготвям да покажем в изложба 615 часовника. Петдесетина са извадени и подредени в бюфета, другите са в старите кутии на телевизорите, но ще ги стегна и хората ще може да ги видят“, изпраща ни чешитът на Златарица, разкривайки ни поредния обект на своето колекционерство.
