Респектът и личните качества на Елена Българска са я превърнали в най-влиятелната жена на Балканите през 14 в.
Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас
През годините на Първото българско царство българските канове и царе много често еднолично са решавали съдбата на Сръбското княжество, поставяли са свои протежета на трона му, а в някои случаи и направо присъединявали Сърбия към средновековната ни държава.
През Второто българско царство обаче Сърбия се еманципира и развива като една доста агресивна и упорита страна, която проявява своите апетити най-вече към старите български земи в Македония. Всъщност, тези апетити са провокирани и от сравнително слабата заинтересованост на българските царе след смъртта на Иван Асен ІІ към тези
изконни български територии.
Сръбското настъпление на юг дава резултат, и то до такава степен, че Византия и България в един момент осъзнават, че Сръбското кралство е вече противник, който е редно да бъде спрян в настъплението му на юг. Затова през 1330 г. византийският император Андроник ІІІ и българският цар Михаил ІІІ Шишман Асен сключват съюз срещу Сърбия. Андроник прониква в Македония от юг и завзема четири крепости, като се спира при Битоля. Българската армия тръгва от Търново и през Видин и София се установява при Велбъжд, където са съсредоточени и сръбските войски.
Сърбите и българите сключват еднодневно примирие, след което българските войници са разпуснати. Денят е 28 юли 1330 г. Точно в този момент в стана на сърбите пристига голям отряд каталански наемници. Сръбският крал Стефан Дечански решава да не пропусне сгодния миг и въпреки сключеното примирие, напада българския лагер. В резултат той не просто нанася едно от най-големите поражения на българската войска през Средновековието – в битката е ранен и умира от раните си три дни по-късно и самият цар Михаил ІІІ.
След поражението на българите събитията се развиват с главоломна бързина. На българския престол е наложен Иван Стефан – сина на цар Михаил ІІІ от първата му жена – сръбската принцеса Ана-Неда, сестра на крал Стефан Дечански. Това е посрещнато с огромно неодобрение от голяма част от българските аристократи. В резултат е извършен преврат, следствие на който на престола застава Ловешкият деспот Иван Александър Асен, а Ана-Неда и синът й Иван Стефан са прогонени. Така отново се създава напрежение между българи и сърби.
В Сърбия, от своя страна, се случва нещо наистина драматично и рядко срещано в историята. Събитията там се движат от твърде важния въпрос за престолонаследието. Крал Стефан Дечански бил в конфликт с първородния си син Стефан Урош, тъй като престолонаследникът бил син на краля от първия му брак с българската принцеса Теодора Смилец, дъщеря на българския цар Смилец. След смъртта й Стефан Дечански се оженил повторно за византийската принцеса Мария Палеолог, от която имал син – Симеон Синиша.
Именно Синиша бил заплахата за Стефан Урош, който от своя страна бил буен, агресивен и много харесван от сръбските аристократи. Затова, опирайки се и на българското духовенство, което било с много силни позиции в Сърбия, Стефан се решил на крайна стъпка. На 8 септември 1331 г. по негова заповед бил удушен баща му Стефан Дечански. Заради тази постъпка принцът бил наречен „Душан” – думата буквално означава „удушвача” на сръбски език. Симеон Синиша бил прогонен.
Така в един и същи период от време и в Сърбия, и в България се извършили преврати. Това обаче довело до много тясно сближение между новите владетели Стефан Душан и Иван Александър. В резултат на това противоречията между държавите се изгладили, а като крайна мярка на специална церемония крал Стефан Душан се оженил за сестрата на цар Иван Алексанър – принцеса Елена Асенина.
Принцеса Елена, както и брат й, била пряко свързана с три царски български фамилии – Асен, Тертер и Шишман, и с една византийска – фамилията Комнин. В изворите е посочена като една от най-могъщите жени на Балканите през ХІV в. Подчертана е нейната мъдрост, властност, независимост. Изглежда, че е контролирала много добре собствения си съпруг Стефан Душан. Но в началото не й е било никак лесно. В продължение на 5 години тя не могла да роди на мъжа си дете и затова в сръбския кралски двор започнали да се водят преговори за нов брак. За щастие през 1337 г. кралица Елена родила син – Стефан Урош V, а после и две дъщери.
По време на гражданската война във Византия през 1341-1347 г. кралица Елена действала рамо до рамо с мъжа си. Тя имала извънредно влияние при взимането на политически решения. Според византийските хронисти на един събор българката произнесла реч, която въодушевила до такава степен сръбските велможи, че самият Стефан Душан трябвало да стане и публично да благодари на жена си за съветите и мъдростта й!
Сръбското кралство станало постепенно най-голямата държава на Балканите. В пределите му влезли цяла Македония и Северна Гърция. Затова през 1346 г., под влияние на Елена, Стефан Душан се решил на крайна стъпка. С изричното позволение, благоволение и съгласие на българския патриарх Симеон, Печката сръбска архиепископия била въздигната в патриаршия. След това новият сръбски патриарх Йоаникий ІІ, който впрочем бил българин по произход, и самият български патриарх короновали Стефан Душан и Елена за цар и царица (император и императрица) на сърби и ромеи. Така първата царица на Сърбия станала българската принцеса Елена.
През 1355 г. на 48 години цар Стефан неочаквано починал. Веднага голямата му държава се разпаднала на множество владения, управлявани от могъщи аристократи. След смъртта на мъжа си, спазвайки традицията, царица Елена се замонашила и приела името Елисавета. В никакъв случай обаче не се отказала от царската власт.
Днес съществуват много документи, подписани съвместно от цар Стефан Урош V– нейният син, и самата Елена-Елисавета. В случая говорим за монахиня-царица - нещо нечувано и невиждано до този момент. Но респектът към българката и нейните лични качества били такива, че тя можела да си позволи подобна роля. Нещо повече – през 1356 г. тя се оттеглила в Сяр, който превърнала в център на свое собствено владение, с двор и министри, като дори водела собствена дипломация, изгодна само за нейното Сярско владение. Синът й не можел нищо да направи, а не е ясно дали изобщо е искал да промени това положение – позициите на майка му били просто непоклатими в очите не само на аристокрацията, но и на обикновените хора.
Към 1365 г. все пак монахинята-царица се оттеглила при сина си Стефан Урош. Оставила Сяр под владението на деспот Йоан Углеша. През 1376 г. тя починала.
Царица Елена напълно съзнавала своето величие и значимост. За да подчертае това, тя заповядала в манастира „Успение на св. Богородица” в с. Матейче (край дн. град Куманово) да бъде изписано родословното й дърво.
Прави впечатление, че българката много грижливо набляга на родствените си връзки с Асеневци и Комнините – фамилии, от които пряко произлизат четирима български царе, четирима византийски императори и която възхожда още от епохата на Първото българско царство, когато първите Комнини били свързани с брачни връзки с принцовете и принцесите от династията на цар Самуил.
