Понеже скоро чух от един политик, че всъщност нещата вървят, макар и бавно, а хората постоянно имат неадекватни претенции, искам да отбележа някои неща. Надявам се тунеядецът в костюм да прочете тези неща (нямам особена надежда всъщност, предполагам, че този чете най-вече менюто в ресторанта) и да каже честно (да, бе, честно) толкова много ли искам.
Понеже горепосоченият е от управляващата в момента партийна номенклатура, приканвам го да отиде до 4-5 фирми, които с нечовешки усилия се опитват да произвеждат нещо у нас. Каквото и да е то.
Да ги попита дали им е спокойно, когато теглят кредити от банката, дали вносът от близки и далечни страни не ги убива бавно и дали никога не са бутали мазен рушвет на някоя чиновническа гад, от която зависят.
Ако не говори с приятел, на когото е помогнал лично с някакво лобиране (вероятно, защото онзи му е дал подкуп), въпросният политик ще чуе интересни неща. А колко е просто – закони, улесняващи работата, в полза на българския бизнес, уредба, привличаща инвестиции, а не алчна свинщина, целяща единствено личното и на най-близките дерибействане. Толкова много ли искам?
Закони. Не зная какво мислите за новоизкованите термини „монтанска правна школа” и от най-последните дни – „кюстендилска правна школа”. Сещате се, първият е кръстен на една грамада месо, нагла до безочие и зинала да глътне цяла България.
От предишните управляващи. Вторият е на името на една друга, нагла до безочие, от сегашните управляващи, която говори с носа си и въпреки това съумява да го прави пронизително и доста противно.
Аз мразя еднакво и двата термина. Защото смятам, че такива школи няма, а има нещо, което се нарича „български закон”. И твърдя, че тези, които го измислят и гласуват, имат съвсем проста (не казвам „лесна”, всякa изисква усилие) работа – просто да го направят. Без заради собствена лакомия да вземат пари, за да пробутват нормотворчество в угода на този и онзи мазник, решил да смуче колкото може от сегашна България.
А когато законите са ясни, не е нужно някой да ги тълкува така, както дяволът чете Евангелието. Толкова много ли искам?
Покрай законите някак си стигнахме до още една любима моя тема. Как се прилагат и кой ги спазва. Помните, преди години нашумяха едни страшни случаи на грозно погазване на законите.
Свенлива съдийка беше налапала красив парцел в Приморско, на метри от морето, след нея се оказа, че далеч не само тя и само там, а доста нейни колеги магистрати и на доста места са сторили абсолютно същото. България тогава се развълнува.
И впери поглед в съдилището – какво ще прави то сега. Нищо не направи, оказа се, че съдийката уж незаконно, ма съвсем така законно е сгрешила и никакви последствия няма да понесе. Останалите – също.
Ако не са ви достатъчни тези случаи, подобни на тях, с представители на закона – бол. А тези хора, в сравнение с обикновените бачкатори, които вадят брутния национален продукт, не получават никак малки заплати.
Но какво означава заплатата пред ненаситната лакомия, породена от чувството, че си нещо повече от другите, защото практикуваш и си подпрян на един от най-важните стълбове на обществото – правораздаването. „Независимото” правораздаване. Спазване на законите от всички и абсолютно равенство пред тях.
Толкова много ли искам?
Този, от началото на разказа, който обвини журналистите, че насяват паника и постоянен страх сред хората, очевидно живее в някаква бронирана саксия. Никога не е бил обиран, нищо не са му открадвали, не е дори и виждал насилие и побоища. Но на 90 и повече процента от живеещите днес в България нещо подобно се е случвало.
Затова не е нужно аз и колегите да си измисляме най-зловещи случаи, стига ни само да ги отразяваме. (Разбира се, не говоря за колегите с патологични отклонения, изповядващи от сутрин до мрак заглавия „Изрод изнасили и закла баба си”, от тях си връщам закуската, току-що погълната).
Полиция, добре платена и задоволена, така че да не й се налага да работи допълнително като бодигард на някоя тлъста мутра. Полиция, която да е горда с това, което върши – грижа за живота, здравето, спокойствието и целостта на гражданите. А не използвана за наплашена преторианска гвардия от подслушвачи и гласуващи (в каквато един политик усилено се пробва да я превърне съвсем неотдавна). Толкова много ли искам?
„Да не дава Господ да се разболееш в България!” Чувал съм го от приятелка, на която откриха рак. Самотна майка, с две вече големи деца. Далеч съм от мисълта да поставям абсолютно всички служители на Хипократ под един знаменател, но мога да ви уверя, че 99% от репортажите за медицински безобразия, които виждате, чувате или четете, са истина.
Реални са бруталните изпълнения в стил „нищо не мога да направя, ще си платите, на частно”. Абсолютна истина са арогантните простащини в Здравната каса, с чисто новите скъпи автомобили и пълното безхаберие към страданията на хората. Примери, примери, примери...
А призваните да работят за здравето на българите, обучавали се за това дълги години тук, в България, бягат, бягат, бягат... Работещо здравеопазване, за да се чувстват добре хората. Толкова много ли искам?
Май че най-голямата ми мъка е училището. Но за него – подробно в най-скоро време. Като че ли най-страшно е да видиш как бъдещето ти расте тъпо, нагло и неквалифицирано. Тогава вече наистина си задаваш въпроса кой и как ще продължи да живее на тази земя след теб.
Какво ще се случи с твоята кръв, с твоята чест и твоята памет? Как ще продължи твоят род? Ще продължи ли изобщо? Как ще се претопи, в какво ще се превърне? Адекватно, модерно, но строго, колкото е необходимо, образование.
Толкова много ли искам?
