Пуниният род и берковчани и до днес тачат паметта на войводата и неговата дружина
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
Коренът на майчиния ми род е берковски. Когато навлязох в зряла възраст, а после защитих докторат по история, се заех да проуча майчиното родово коляно.
Майка ми Иванка е родена през 1904 г., а нейният баща Тодор – през 1882 г. Не го заварих жив, защото е загинал през Първата световна война. Съпругата му – моята баба Анка, помни свекъра си Георги, който е починал през 1903 г., когато тя е била на 17 г. Та той е разказвал, че са от Пуниния род.
Неговият баща Павел е бил участник в буната, която се е вдигнала в Берковския край, но не си спомня през коя година. Но знае, че начело на нея е бил Манчо Пунин, който е от техния род. След 6-годишна проучвателска дейност успях да стигна до следните сведения за Манчо Пунин и неговото въстание.
Манчо Пунин е роден в самото начало на ХІХ в. (1800-1802 г.) в с. Бистрилица. Като поотраства, става козар и броди надлъж и нашир със стадото си по баирите в Берковската планина, така че опознава местностите като пръстите на ръцете си.
За да се пази от разбойници и крадци, се въоръжава с пушка, пистолет и сабя. При няколкото опита да бъде окраден, използва оръжията си, с които се е научил да борави много умело. Много пъти се е притичвал на помощ на други козари и овчари, поради което спечелва тяхното уважение.
Българи и каракачани – малкият етнос, обитаващ полите на Берковския Балкан, го уговорят да се откаже от козарлъка и да създаде чета, която да ги защитава от своеволията на турците, крадците и разбойниците, като обещават те да я хранят, обличат и въоръжават.
Първи опити за бунт
Манчо се съгласява и някъде през 1826 г. става войвода. Макар и малобройна – неговата дружина се състои от 15-17 души, тя внушава респект у турците, защото на няколко пъти изпратените срещу нея потери се завръщат със загуби без да успеят да убият или заловят нито един бунтовник.
Започват да го наричат Манчо паша. Поробителите се страхуват да го преследват в планината, а и беят в Берковица не се чувства в безопасност. Това повдига самочувствието на българите и те организират две въстания (през 1829 и 1831 г.), които обаче завършват бързо и неуспешно. Водачи са им Пано Стамов и Гаврил Жарков.
Войводата Манчо Пунин ги предупреждава, че не са добре организирани и подготвени, поради което ще се дадат излишни жертви, но когато те избухват, се включва в тях с четата си, за да подпомогне родолюбивото българско дело.
През 1835 г. Манчо Пунин се захваща с организирането на ново въстание. След Руско-турската война през 1828-29 г. Сърбия става васално княжество върху една малка територия, а има стремеж да се разшири.
В търсене на подкрепа
В началото на 1836 г. войводата отива в Белград. Пред сръбски политици и военни представя идеята да подкрепят едно въстание в Берковско, след което то да се присъедини към Сърбия. Разбира се, това е лъжовна версия, но по този начин Манчо Пунин иска да получи някаква подкрепа. Уговарят се въстанието да избухне на 8 април, а до 25 март сърбите да изпратят 600 пушки и патрони за тях до границата, като Сърбия обяви война на Турция.
Сърбия не изпълнява нито едно от поетите от нея задължения. Срещата за предаване на оръжието е преместена на Петрохан, където те доставят само 60 пушки и 8 пистолета с малко патрони.
И въпреки че Сърбия не обявява война на Турция, Манчо Пунин решава да действа. Той е организирал няколко отряда, които се съсредоточават в с. Бързия (на югозапад от Берковица), в махала Беговица (в северните покрайнини) и по една на западните и източните баири.
При обявения сигнал – голям огън до часовниковата кула в Берковица, четирите отряда навлизат в града и след двучасово сражение завземат казармата и бейския сарай. Избити са към 60 турски войници, а 130 се спасяват с бягство по направление Боравци-Бойчиновци, като повечето от тях захвърлят пушките си.
Победата опиянява въстаниците и те искат настъплението да продължи към центъра на каазата Голяма Кутловица (впоследствие Фердинанд, Михайловград, а днес Монтана).
Манчо Пунин обаче е реалист. Той смята, че тяхната крепост са Берковският Балкан, неговото подножие, Петрохан и отчасти източните баири. Затова организира лагери в местността Ашиклар, при днешната хижа Здравченица, а неговото укрепление е в подножието на връх Мълък Ком.
Битката при с. Гинци
В средата на май турците изпращат един табор от София, за да се справи с въстаниците. При с. Гинци Манчо им устройва засада и при преминаването на тесния път го засипва с камъни и дървета. Въпреки това се завързва ожесточена битка, при която има много жертви и от двете страни.
Поради понесените загуби турците се оттеглят към София. След това обаче предприемат едновременно нападение откъм Видин-Лом и Орхание (днешен Ботевград) вече с по два табора.
За да запази бойците си, Манчо Пунин ги изтегля в района на връх Малък Ком. По пътя на турските табори той устройва множество засади, в които ликвидира значителен брой турски войници. За отбелязване е, че башибозукът не се включва в акцията, защото изпитва голям страх от Манчо паша.
Въпреки това, турците, подсилени с още един табор, напредват и в края на май достигат до връх Малък Ком, защото имат сведения, че там са главните сили на въстаниците. За тяхна изненада не откриват никой.
С последните оцелели въстаници Манчо Пунин се е оттеглил на връх Голям Ком. Има поверие, че при изгрев слънце, когато времето е ясно, оттам на север се вижда Дунав, а на юг – планините Рила и Пирин, а даже и Родопите.
От втората половина на ХХ век до наши дни всеки август се организира празник на Балкана, в който се включва масово изкачване на върховете Малък и Голям Ком. Участвал съм в някои от тях и през 1962 година наистина видях една сребриста лента в далечината на север, която вероятно е била река Дунав.
Може би това са видели Манчо Пунин и неговите четници през 1836 г., когато там са посрещнали изгрева на слънцето. И тогава се появила небесна дъга.
В този миг Манчо Пунин се хвърля от скалата, но вместо тялото му да се разбие в камъните, от тях излита орел и се устремява към висините.
