Били ли са приятели Ботев и Левски

Автор: Борис Цветанов

Срам и позор е човек, който носи българско име – като проф. Иван Стоянов, да става глашатай на обезличаването на най-великия българин – Васил Левски! Броят на в. „Уикенд” от 25 януари съобщава как неотдавна професорът обявил, че „Левски не се е виждал с Ботев” и никога не е използвал фразата „Чиста и свята република”…

Една категория историци от дъжд на вятър се досещат, че  за професионална чест трябва да направят някое научно откритие. Проф. Иван Стоянов прави дори две. Професорът, известен с възмущението си от идеята за монументален паметник на Апостола на българо-турската граница, сега заявява пред една русенска телевизия, цитиран във в „Уикенд”, че „Левски не е бил приятел с Ботев!”, че двамата не са се срещали, а познатото ни още от училище описание на съвместния живот на двамата революционери във „ветреничавата воденица"  било… „литературна фантазия".

Смятаме, че ще обидим читателя, ако се хванем да цитираме неподражаемите думи на Ботев за „нечутия характер" на Левски. Ще споменем само малка част, защото е свързана с доказването на близкото приятелство между двамата, започнато във "ветреничавата воденица": „Вечер, дордето ще легнем, той пее; сутрин щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките си тъги и страдания."

Това е психологически портрет на Апостола и той не може да бъде плод на литературна фантазия. Не може без лични наблюдения да се обобщи в един неподражаем синтез онова, за което говорят по-късно в спомените си дузина съвременници и изследователи.
За проф. Стоянов обаче това е литература, при това – фантазия. Той авторитетно твърди, че „няма исторически факти в подкрепа на тезата, че Левски и Ботев са били приятели”. И добавя още, че двамата са се срещали набързо и са се разминали. Обвинявайки стотици изследователи, че не се ползват с „исторически факти", самият професор не представя исторически факт за своето научно откритие!

Нека разгледаме „фантазията” за „нечутия характер" на Левски и удивителната му способност да влияе на околните. Ще видим едно странно и необяснимо припокриване на анализа, който прави Ботев за Левски, с разказвано от дузина възрожденци, революционери и изследователи на един по-късен етап.

Сестрата Яна споделя за любовта на брат си към народната песен. Любица Ценович, Димитър Ценович, Марко Марковски, Михаил Димитров говорят точно същото, за което Ботев пише на Киро Тулешков. Иван Арабаджията си спомня: „Като почне да пее, да му се не наслушаш, като ходихме някъде все съчиняваше песни".
Панайот Хитов също твърди за две страсти на знаменосеца си: „свободата на отечеството и старите песни".

Иван Клинчаров в своите изследвания стига до извода, че Апостола сам е създавал песни, с които влияел на околните. За такова влияние пише и Стоян Заимов. А големият наш композитор Добри Христов стига до изводи за авторство на Левски на песните „От кога ли си, момне ле, калугерица" и – за нас е особено важно: ,,Я надуй, дядо, кавала".

Би ли записал Дякона в тефтерчето си стихотворението на Ботев „На прощаване", ако не го свързваше приятелство с автора му?! И мелодия да музицира. Нека добавим, че според Атанас поп Хинов Левски е пял „Я надуй, дядо, кавала" пред революционни дейци още през 1869-70 г. А стихотворението на Ботев е отпечатано за първи път във вестник „Дума" в броя от 25 юни 1871 г. Иначе стихотворението е съчинено през 1868 г., за което свидетелства както Киро Тулешков, така и самият Ботев.

Тогава откъде Левски би могъл да има стихотворението, ако не от първоизточника, а това не би могло да стане без една здрава приятелска връзка между двамата. Има логика дори в предположението, че Ботев е написал „На прощаване" ако не във „ветреничавата воденица", то малко преди да се озове там с Левски.

Така преминахме неусетно към второто „откритие” на господин професора – за приятелството. Нека отново подчертаем, че този психологически портрет на Апостола, удивително съвпадащ с наблюденията на хора, познаващи го лично, не може да бъде плод на литературна фантазия, пък била тя на Христо Ботев. Тя може да е резултат единствено на лично близко приятелство, при това, ако се поучим от фолклора, може да е резултат на време, в което се е изяла една торба сол.

Не е нужно да има дигитална фотография на двамата революционери с изписана там точна дата и час на щракването, за да бъде прието приятелството им като исторически факт, както препоръчва ученият Иван Стоянов.
Достатъчен е бегъл анализ на авторитетните трудове на професор Иван Унджиев и други изследователи, за да сме наясно, че в доста продължителен период от време и Ботев, и Левски пребивават в Букурещ. След скитане из Браила, после с трупата на Добри Войников, след пътуване до Одеса революционерът-поет се озовава в Букурещ.

Бедността му е отчайваща, искат от него да изнесе лекция в българското читалище „Братски труд", но той няма какво да облече... На този фон съжителството във „ветреничавата воденица" е напълно логично.
Не е трудно да се изчисли приблизително кога е бил този епизод – есента на 1868 г., когато през септември Левски за втори път е в Букурещ. По това време Левски още не е Апостолът на свободата. Той е близък с Иван Касабов. Но в неговия пълен с тайнственост комитет Дякона ще бъде по думите му „най-добрия ни агент", но нищо повече.

Можем логично да предположим, че под влияние на Ботев Левски ще се фотографира в ателието на Карол Саматри в гвардейска униформа на боец от Първата българска легия – една снимка, за която в историческата литература още минава за заснета в Белград през 1862 година. За да сложим точка, ще допълним, че униформата не е на Левски – ръкавите са дълги, ботушите – големи, най-сетне облегнатата в ъгъла пушка е...  ловджийска.

Нови доказателства за приятелството на Левски и Ботев намираме през 1871 година. Тогава Апостолът пише на Данаил Попов на 27 октомври: „Дума” престана ли, издума ли се?" Явно добре е познавал Ботевия вестник, който в първия си брой в програмната си статия отбелязва, че „ще издумаме всичко, що се е насъбрало в гърди".
Киро Тулешков описва една среща с Левски половин година по-късно, когато пристига в Букурещ на Общото събрание. Първата работа на Дякона била да каже на Киро Тулешков, „че иска да се види от сърце и душа със своя любим приятел".

Трябва ли да чакаме от проф. Иван Стоянов някакво смислено обяснение на онова, което той проповядва, и това, което е казано от Левски?!
Доказателствата продължават: След като научава, че Ботев е затворен във Фокшанския затвор, Апостолът тутакси тича при авторитетните за властта Каравелов и Ценович и не моли, а настоява да станат негови гаранти. Това не се прави от всеки и за всеки.
Най-сетне още едно доказателство: Ботев е освободен, но пак проклетата беднотия не му дава възможност своевременно да се придвижи към Букурещ. Левски го чака две седмици, пише Георги Бакалов в „Бунт срещу Левски". Би ли било възможно това, ако не са били приятели?!

Най-накрая да разгледаме и свидетелството на самия Ботев. Левски го нарича от душа и сърце „любим приятел”. А поетът в „Независимост" го нарича брат – ,,и аз брат имах".
Колкото до усуканата по килифаревски от професор Иван Стоянов теза, че Левски не бил казал „чиста и свята република", че бил изрекъл друго, но понеже, защото и обаче, може би, ама надали, не намираме необходимо да влизаме в спор. Там любимите на професора документални източници са налице, трябва само да се чете – то сляпото окато прави.


В категории: История , Горещи новини