Нашите политици явно не желаят средният и дребният фермер да получават колкото феодала
Доц. д-р Огнян Боюклиев е завършил икономика на природоползването в Лесотехническата академия в Санкт Петербург. Специализирал е в Япония и Франция. Бил е експерт към Комисията по земеделие на Народното събрание, съветник и член на работни групи в няколко парламента. Работи в Института за икономически изследвания при БАН. Национален експерт по Програма за развитие на селските райони – ЛИДЕР, и преподавател по програмите за обучение по ПРСР. Научните му интереси са в областта на аграрната политика, развитието на селските райони, селската икономика, трансграничното сътрудничество, организацията на пазарите на земеделски и хранителни стоки, икономическо моделиране на доходността на пазарните производствени структури и параметри за определяне насоките на аграрната политика.
- Как гледате на идеята, лансирана от представители на аграрния сектор, да се въведе горна граница за размера на собствената земя, притежавана от физически лица?
- В болшинството от страните на Европейския съюз има забрана за монопола върху ползването и собствеността на земеделската земя, в т.ч. на ниво местна власт, териториална структура, административна единица или национални ограничения. Примерно в Германия не можеш да притежаваш или обработваш повече от 30 % от земеделската земя на ниво община, а правилата за икономическа и юридическа свързаност между лицата са изключително строги. Така че гледам положително на тази идея, но се опасявам, че лобито на феодалите ще се окаже по-силно.
- Какъв е начинът собствениците на земя да бъдат насърчени да я обработват? Субсидирането от Европейския съюз достатъчен стимул ли е за това?
- У нас тези собственици са основно градски жители. Техният селски корен отдавна е изсъхнал. В най-добрия случай от петима само един живее на село и представлява останалите. Принципно връзката им със земята се изчерпва с получаването на рентата – било в натура, било в малка сума пари.
Европейската субсидия на единица площ събуди интереса от владеенето на големи размери земеделска земя в смисъл на право на физическо, а не на юридическо разпореждане. Няма друг актив, който да гарантира доход в размер на 7-10 % от стойността си. При това не си длъжен да притежаваш тази земя, а само да заявиш, че я обработваш.
Така се връщаме към онези 100 лица, които на практика прибират над 70% от европейските субсидии на единица площ. Те стоят някъде в офисите си в областния град и имат няколко регистрации като земеделски производители. Агентите им арендуват от тяхно име земя, притежание било на физически лица, било на фалирали на практика кооперации, общинска и т.н. И накрая посочените 100 лица прибират милионите левове субсидия.
А кой обработва земята? Това са други фирми под формата на договори за услуги или техни наемни работници. Затова от 7- 8 години земеделската земя се използва основно за производство на зърно и други свръхинтензивни култури. Проблемът е в това, че то не се превръща във фураж, а фуражът - в мляко, месо и съответно в производни на тях продукти, а се изнася.
Това е нерадостната истина - експортира се суровина, а не краен продукт, който е с голям дял добавена стойност. Така на практика плодовете на нашата хубава земя не се включват в производствена верига в страната, което е чиста национална загуба.
- Нужно ли е, според вас, да се въведе „таван” на правото на ползване на земеделска земя от физически и юридически лица? За това настояват експерти, според които балансът при субсидирането на единица площ е нарушен и се получава така, че 84 на сто от средствата, идващи от Брюксел, отиват в едва 2.5% от фермерите, които са и най-едрите земевладелци и арендатори. 77% пък от тези пари са концентрирани в зърнопроизводството за сметка на традиционни сектори като зеленчукопроизводството, овощарството, животновъдството, пчеларството и тютюнопроизводството.
- Да, така е, но при нас битуват две заблуди! Едната е, че парите на единица площ за България са по-малко от тези, давани в старите страни членки. В първите години след присъединяването на страната към ЕС българските земеделски производители наистина получаваха само част от подпомагането чрез директни плащания, предоставяно в останалите европейски държави. Но от 15 лв. на декар през 2007 г. тази дотация през миналата година плавно нарасна до 31 лева на декар.
През 2013 г. българските фермери са получили 70% от размера на подпомагането в старите държави членки, а в перспектива, след преминаването на пълния период на постепенно увеличаване на плащанията през 2016 г., субсидиите ще се изравнят напълно. Разликата отива в така наречения Втори стълб на Общата селскостопанска политика на Европейския съюз. Така че реално нищо не губим.
Да, получаваме по-малко на единица площ, но имаме на разположение пък повече отпускани средства за развитие на селските райони. Защо не усвояваме тези пари тогава?
Попитайте чиновниците и политиците в Аграрното министерство. Ами заради некадърност и невежество. Това е проблемът. И няма как да е по друг начин, след като болшинството от тези чиновници се назначават по партиен признак.
Вторият мит по отношение на субсидиите е, че така е и в останалите членки на Европейския съюз, т.е. там действа същият механизъм. Но това е лъжа. Навсякъде има модулация на плащанията. Това означава, че колкото повече земя обработваш, толкова по-малко получаваш на единица площ. Така в Германия фермерът, който прибира продукцията от 500 дка, взема 100% от субсидията, от 500 до 1000 дка – 90%, от 1000 до 2000 дка – 70%, и т.н. до 5000 дка. Над този размер субсидия няма.
А защо у нас не е според европейските правила? Защото те не са задължителни и прилагането им е от компетенцията на националното правителство. Има общ размер на субсидията, има я като механизъм и модулацията, която обаче се прилага, ако страната реши.
Нашите политици обаче явно не желаят средният и дребният фермер да получават колкото или повече от феодала. И затова ние изнасяме зърно, а внасяме зеленчуци, плодове, месо, мляко и други продукти с понякога много по-ниско качество от тези, които бихме могли да си произведем.
