На 40-ия ден от раждането на пеленачето и днес се събират орисници да наричат бъдещето му
Автор: Диана Славчева
Още от най-дълбоко минало хората са вярвали в чудеса и са насищали с мистика и вълшебства най-различни по-знакови събития от своя живот. Тази обредна церемониалност така дълбоко е пуснала непреходни корени в генезиса на цивилизацията, че и днес може да наблюдаваме трогателни елементи от нея на много места по света и у нас.
Наш екип имаше късмета да стане свидетел на един чисто нашенски аналог на епизод от прочутата приказка „Спящата красавица”, преразказана от класиците в жанра – и от братя Грим, и от Шарл Перо. Всеки се е вълнувал като дете от наричанията на вълшебниците, които орисват малката принцеса при кръщенето й.
Но може би не всеки знае, че и в изконните български обичаи съществува подобно тържество, в което се извършва орисване на новороденото. При нас то се нарича „погача (или пита) за 40-я ден от раждането на детето”.
До този ден родилката бива наричана „лехуса”. Тя се смята за „нечиста” и е длъжна да спазва редица забрани и норми на поведение. Съгласно старите поверия, до 40-я ден след появата на бебето на този свят не трябва да се ходи при него и майка му. След това пеленачето вече може да направи своя „прощъпулник” така да се каже в светския живот.
Родилният период завършва на 40-ия ден със специални обредни практики. В рупските и загорските села от Странджанския край ритуалните действия по този повод са известни като „сарандисване” (от гръцката дума „саранди” – т. е. „четиридесет”).
Пристъпваме в дома на Стефани и Иван в пернишкото село Големо Бучино, като минаваме през прага на къщата над опънат червен конец. Обясняват ни, че това не е някакъв нов модерен вид мартеница – нали е началото на март и всички са накичени с червено-белия символ на Баба Марта. Всъщност целта на червената нишка в случая е да предпази родилката и детето й от зли сили, така че лошото да не прекрачи в жилището им.
В някои други места в страната за целта се поставя железен предмет или желязо, за което също се смята, че дава защита – в Странджа например, ако отрочето е от мъжки пол, се слага дилаф, а ако е момиче – лопата.
Понякога пък червеният конец, заедно със синьо стъклено мънисто, се връзва на ръчичката на пеленачето, за да го пази от „лоши очи” или уроки. Рожбата на нашите домакини – малкият Владимир, плюс всичко останало, размахваше във въздуха крачета, обути в очарователни терлички, изработени в цветовете на мартеницата – бяло и червено.
На трапезата за неговия празник бяха поканени само жени, какъвто е обичаят. Всички гостенки трябва да дойдат по светло и да си тръгнат преди да се е стъмнило. Обикновено това са роднини на младата майка или нейни близки приятелки. Те носят и слагат на масата най-различни сладости – торти, кексове, локуми, бонбони и т. н., повечето от които сами са приготвили – за да е сладка кърмата на родилката, а също и за да е сладък животът на свидната й рожба.
А къде е таткото в тази суматоха – той в това време е свободен да се почерпи и повесели в мъжка компания със своите другари.
Докато жените опитват сладкишите, идва ред и на ритуала с разчупването на обредния хляб. Питата или погачата, които играят тази роля, трябва непременно също да са сладки. Не чак колкото козунаците, но все пак да са леко подсладени.
Този най-важен атрибут в обряда е и най-същественият за орисването. Той се разчупва над главата на майката, която държи бебето в скута си. Две момичета – както изисква поверието те трябва да не са раждали и да имат живи родители – опъват бяла кърпа над родилката и младенеца, над която погачата се разчупва на две. Целта на този месал е в него да се съберат всички трохи, които падат при тази манипулация, за да не се разпиляват хубавите неща, които предстои да се случат на малчугана.
На някои места питата се разчупва от двете момичета, на други – от някоя от двете баби на пеленачето. В големобучинския дом над Стефани и нейния Владко погачата разчупиха сестрата на таткото Златена и съседката Сузана. Помагаше им и приятелката на майката Марина.
След това едната половина от питката бе вдигната нависоко – за да израсне детето високо и да върви все нагоре пътят му в живота, отбелязвайки успех след успех. Смята се, че това парче трябва да се свали най-малко 40 дни по-късно, като се натроши наситно и трохите се хвърлят да ги изкълват птичките, за да разнасят пожеланията към бебето по света, а също и с цел те да се сбъднат.
Като стана дума за пожеланията – тук идва мястото да споменем и за орисниците. Добрите феи в случая се явяват в облика на поканените на тържеството представителки на нежния пол. Взимайки си парче от погачата, натопено в мед, те пожелават нещо хубаво на мъника – да е здрав, да е умен, да има много пари, да се радва на добър късмет и т. н.
Една от тези добри орисници отчупва малък залък от обредния хляб, топва го в меда и го допира до устните на бебето – отново с наричането да е сладък животът му и да е трудолюбиво като неуморните пчелички. В интерес на истината малкият Владко сладко проспа този момент и не благоволи да оближе меда, но жените успокоиха майка му, че и самото докосване на малката му устичка с този къшей е напълно достатъчно пожеланието да се осъществи.
В някои региони на страната, освен погача, друг обреден символ на това тържество е ситото. В него се поставя парчето от погачата, което е за родилката. Другаде път решетъчният съд се пълни с орехи, които се разклащат в него, за да бъде детенцето игриво, пъргаво и весело. А също и да се пресява всичко лошо. В Западна България пък в ситото се слагат даровете, които носят гостенките.
Защото освен сладкишите, орисниците носят и подаръци на виновника за тържеството – предимно бебешки дрешки, играчки и нужни за отглеждането му вещи и козметика. В кърпата с питката пък се пускат пари с идеята, когато новороденото порасне, да разполага с тях в изобилие. Някога жените носили различни дребни неща, за които се смятало, че имат вълшебна сила и носят късмет – сапун, кърпи, памук и къделя вълна, както и метла, за да изметат с нея всички зли сили.
За разлика от времената на „Спящата красавица”, когато орисиите се извършвали в словесна форма, сега често даровете са придружени с картички, върху които са изписани пожеланията за бебето. Така благословиите могат да се съхранят като скъп спомен за цял живот. Защото в паметта на малкото пеленаче така или иначе няма да има запазено никакво впечатление от тези толкова вълнуващите и наситени с емоции преживявания.
Но както всяко друго тържество и това си има своя край. Тръгваме си, както е речено – още по светло. И оставяме до леглото на „възмъжалия” Владко конец от дрехите си – за да не откраднем от съня му и да не плаче нощем. Така поне се вярва. А и ние вярваме, че като порасне, той ще стане умен, здрав и ученолюбив юначага, какъвто му пожелахме от сърце да бъде.
Според Мойсеевия закон всяко първородно дете от мъжки пол, навършило 40 дни от раждането си, трябвало да се посвети на Бога. Майката била длъжна да заведе детето в храма и да принесе в жертва агне, а по-бедните – две гургулици или два гълъба. Спазвайки това изискване, св. Дева Мария на 40-ия ден отишла с младенеца Христос в храма. Това събитие от живота на Светото семейство е в основата и на наложилата се от векове благочестива християнска традиция, всяко новородено дете на 40-ия ден да се носи в църквата, където на майката се четат така наречените „очистителни молитви”, а свещеникът благославя бебето и му прочита молитва за „въцърковяване”. Този обред няма нищо общо със Светото кръщение, а представлява само представяне на детето.
