Загиналият в Лясковец командос Емил Шарков бързо ще бъде забравен от неблагодарната публична медийна памет, но стрелецът Петко Петков още дълго ще разпалва страстите Снимка: cross.bg
Психически болната държава побърква собствения си народ
Автор: Стефан Солаков
Вече цяла седмица трагедията в Лясковец не слиза от ефира и от страниците на печата. Типично по нашенски стигна до задънената улица на махленските кавги между набедени експерти и представители на властта, която отдавна е развяла бялото знаме в сектора на националната сигурност.
Постоянните телевизионни муцуни, които с лекота коментират всички възможни теми – от футбола през политиката до световните конспирации – се чувстват като риби във вода и по-скоро като медийни пирани, готови да разкъсат всяка актуална новина и да натрапят на общественото внимание своите често налудничави тълкования.
Загиналият в Лясковец командос бързо ще бъде забравен от неблагодарната публична медийна памет, но стрелецът Петко Петков още дълго ще разпалва страстите и най-вече тези на политиците, които не пропускат всеки удобен повод за междупартиен скандал, независимо от неговите причини и произход.
Старите „кучета“, изгонени през годините от МВР и Специалните служби, сега злорадстват и сочат с пръст днешните си наследници и някак доста удобно забравят многобройните издънки в сектора за сигурност, маркирали крайно четвъртвековния път на „модерните ченгета“ след началото на т. нар. демократични промени.
Превърнали се в изтривалка за мръсните игри на политиците през последните години, органите на МВР, ДАНС и останалите служби за сигурност направиха всичко възможно за съсипването на общественото спокойствие у нас и за необратимото психическо травматизиране на целокупния български народ.
Лавината от битови престъпления, която залива страната през последните години, е само епизод от черните хроники на обръгналите от тях и глухи за народното страдание надменни медии.
Те се събуждат само когато надушват кръвта на политическия скандал, способен да увеличи тиражите или рейтинга на все по-западащите в професионално отношение средства за масово осведомяване.
За тях обикновената човешка трагедия е пълна нула, ако не може да бъде използвана за нажежаване на политическите страсти. Напълно е изключен автентичният анализ за същността и причините, довели до драмата, стоварила се върху жертвите на днешната българска демокрация.
Случаят „Лясковец“ е само поредният епизод от масовото психясване на нашия народ, достигнал критични „висини“ в класацията за най-бедна, най-болна и най-нещастна нация не само сред европейските държави, но и в сравнение с още десетки страни от нашата планета.
Само преди четвърт век България мереше ръст по социален, здравен и културен напредък с първите 30 държави в света, днес крета на опашката на първата стотица с тенденция да потъне още по-дълбоко и от най-изостаналите народи на Черния континент.
Мизерията, на която са обречени нашите сънародници, е придружена от мощна и постоянна психическа атака, която ги лишава от съпротивителни сили и най-вече от надеждата, че все някога ще се измъкнат от омагьосания кръг на беднотията и социалната безизходица. Не всеки издържа на безмилостния тормоз, който го дебне на работното място, в кабинета на лекаря или от екрана на отдавна психясалите медии.
В крайна сметка, отхвърлен от всякъде, разбитият физически и душевно българин се изключва от външния свят и се затваря в собствения дом – последното му убежище от дебнещите отвсякъде лоши вести за гибелта на нещастната ни държава.
Но и там, в неговата домашна крепост, мирът и спокойствието са доста относителни категории. Обществото ни е пълно с политически и нравствени воайори, които слухтят под прозорците и са готови да се спуснат дори и в комина на барикадиралия се нашенец.
От синия екран го преследват репортери и водещи с видими ментални проблеми, които обаче, за разлика от него, минават за „експерти“ в областта на т. нар. паранормална действителност. Която всъщност е една истинска „зона на здрача“ и на практика се изравнява по ненормалност със състоянието на обсадения българин.
Държавата, която рядко се грижи за отпадналите от нормалното общество, в даден момент изведнъж се събужда и като безмозъчен булдозер се нахвърля върху крехката като фино стъкло психика на отхвърлените нещастници. Случаят „Лясковец“ е фрапиращ пример за нарушаване на основните човешки права, когато един болезнено травмиран наш съгражданин буквално е разстрелян от безмилостната машина, която преди това е направила всичко възможно, за да го изтръгне от нормалния му живот и да го хвърли в дълбоката пропаст на социалното безумие.
„Първо ни побъркват, после ни разстрелват“, каза ми наскоро един съсед, който също е отчаян от липсата на чуваемост и реакции от страна на управляващите власти. И той пише безкрайни оплаквания до различните инстанции за реални безобразия в нашата действителност.
Посреща ги непробиваемата стена на административното бездушие, най-лесно е да пасуваш, ако си на деликатна позиция и кариерата ти зависи от силния на деня партиен гаулайтер.
Безверието в добросъвестността на държавата ражда и първите психически проблеми, които постепенно нарастват и накрая като снежна лавина помитат всички задръжки на все още нормалния индивид. И сега, щом видя моя отчаян съсед, а и още десетина други психари в махалата, неволно се оглеждам дали вече не са „нарамили пушка на рамо“, подобно на Петко от Лясковец.
Неговите съседи често го били виждали да се разхожда като Рамбо из квартала, но явно са приемали за нещо нормално тази смущаваща агресивност на своя съгражданин.
Когато обсъждаме корените на българската лудост, не бива да забравяме, че тя се надига не само в низините на нашето общество, но отдавна властва и по върховете на т. нар. политическо статукво.
Наскоро гледах с умиление как бившият външен министър Соломон Паси убеждаваше зрителите на един телевизионен канал колко било добре, че на българска територия са разположени военни бази на САЩ. Американците според него щели да ни опазят, ако, не дай си боже, руснаците решат да ни нападнат.
Този човек навремето се кълнеше, че ще цъфнем и ще вържем, ако влезем в НАТО. Ето, че вече цъфнахме, а, ако слушаме и вярваме на типове като лудото Мони, скоро и ще се оцъклим на... оня свят!
Нека припомним на нашите читатели, че легендарната персона на бившия външен министър е горд притежател на „жълта книжка“ много преди демократичните промени у нас. Връчена му била заради налудничаво поведение по време на приятелски събирания, на които господин Паси се появявал чисто гол, само с бомбе на главата и пура в устата.
Съседите му пък често се оплаквали, че ги замеря с фекалии, опаковани във в. „Работническо дело“. Явно е бил впечатлен от високата партийна позиция на баща му проф. Исак Паси, която на практика го спасява от съдбата на Петко от Лясковец. Който също замеря съседите, но с буркани и без никакъв политически умисъл.
Монката Паси едва ли ще бъде атакуван от командосите на министър Йовчев. Още по-малко от екипи на лудницата в Карлуково. Политическите откачалки у нас са на особена почит, без тях ще загинат всички обществени манипулатори, от които днес зависи накъде ще бъде насочена съдбата на изчезващата ни нация.
В най-скоро време ще бъдем изправени пред дилемата „Те или ние?“. Ние – все още нормалните и готови за съпротива, или те – силите на злото, опитващи се да ни побъркат и да ни превърнат в лишени от разум марионетки, назначени за безволеви статисти в трагичната драма, която вече 25 години се играе на българската „демократична“ сцена.
Напълно сме способни да ги изненадаме и да сменим местата си. Тях зад решетките на лудницата или затворите, а ние – най-после свободни и устремени към истинските човешки ценности.
