А вашето дете къде е в момента? Защото нищо чудно да върши същите неща, да слуша същите думи и да си представя същото, което и онова момченце, което скочи от шестия етаж. И момиченцето, което скочи от дванадесетия.
О, да, на вас, разбира се, такова нещо няма да ви се случи, нали? Поведението на вашето дете с нищо не подсказва, че нещата могат да отидат натам. За горепосочените двама малки самоубийци се говори същото, не зная дали сте забелязали.
Съсипаните от скръб техни майки и татковци продължават да се питат къде сбъркаха. Но вината далеч, далеч не е само тяхна. Тя е на всички ни. На ставащото все по- и по-уродливо съвременно българско общество.
И друг път сме се уговаряли по какво си личи степента на развитие на социума – по отношението му към животните, хората с увреждания и децата.
Огледайте се наоколо за новините за котета с отрязани лапички. За запалени живи кучета. Не гледате новини? Защото гадните медии нарочно ги пълнят с насилие? Което не се случва и гадните медии си го измислят, а не просто го отразяват? ОК, разбрахме се.
Гледате само малоумни риалити шоута, за да е весело.
А хората в инвалидни колички виждате ли ги? Смятате ли, че те са равнопоставени на нас – ходещите, чуващите и виждащите? Обяснете им тогава защо не могат да влязат в поне 50-60 процента от административните или каквито и да било там обществени сгради?
Ами децата? Добре се държите с тях, осигурявате им всичко, не ги биете, купувате им разни смартфони и таблети, ама тез мързеливи хлапета нищо не учат, а? Малко поне не вземат от дума, не ви уважават, а?
Чувал съм го още през миналия век, когато аз бях хлапе (тогава ставаше въпрос за конструктор, колело, касетофон или портативен телевизор). Само че истината е малко по-друга. Възпитанието далеч не спира до 20 лева джобни на ден и последен модел мобилен телефон. О, разбирам. Нямате време, работите на две места и изобщо този живот стана толкова труден, че майката си трака, някакъв журналист ли ще ви обяснява кое е възпитание и кое не.
Нямам подобни претенции. Пък и в България, въпреки образованието, всеки разбира от три неща – политика, футбол и гледане на деца.
Като казах „образование”, да обърнем взор и натам. Ако наистина някой е искал да скапе бъдещето на България (вече и не съм съвсем сигурен, май ние сами и за цялото си днешно дередже сме си виновни), напълно е успял. Защото не жалките заплатки и не липсата на плазмени телевизори на глава от населението са важни. А точно бъдещето, под формата на следващите поколения граждани. Които, освен домашно възпитание, получават големи дози мироглед в училище.
А всеки учител би трябвало да знае онази мисъл на един от бащите на педагогиката Ян Амос Коменски. Че няма тъпо дете, има некадърен учител. О, вие сте учител? Присмивате се на профаните журналисти? А кой ги е научил така?
Проблемът не е от вчера и онзи ден. Той е много отдавна, от онези времена, в които сегашните мотори на България попиваха знания в социалистическото училище от времето, за което ви говорих в началото на тази патетична реч. Още тогава белег за успех и залог за светло бъдеще беше шестицата в бележника.
Не знанията, не талантът на отделното дете, не неговият вътрешен свят и пробуждането на сетивата му за повече знания, а... бележникът, „пълен с шестици отгоре до долу”.
Прости и мързеливи хлапета имаше и тогава, както има и сега. Гении имаше и то гава, както има и сега – знаете за българчетата, шашнали света в математически и всякакви други олимпиади. Но, както и днес, водеща е мисълта за шестицата.
Какъвто е светът на възрастните, в такъв се превръща и този на децата. „Аз ги лъжа, че им работя, те ме лъжат, че ми плащат” от времето на социализма, по който толкова хора у нас леят сълзи (и образованието тогава, казват, било образцово, ха-ха-ха), днес се мултиплицира в абсолютно същата форма и със същата сила.
Само че единият субект от това мило взаимоотношение е заменен.
„Държавата” се превърна в „чорбаджията”.
И тази дума продължава да е смятана за особено мръсна, съвсем в духа на андрешковските традиции. Аз вече нямам вяра, извинете ме. Изобщо не мисля, че с магическа пръчка това мислене ще се промени. Как беше, „когато родените след социализма, които са нямали допир с него, станат пълноценни личности”. Ей, хора, социализмът в главите се предава от нас на тях. От поколение на поколение. От стари на млади. Има много социализъм у днешните деца.
Просто тогава имаше по-малко развлечения. И се играеше главно на улицата. А, ако паднеш на паветата, ти остава спомен, че боли. Камо ли пък да паднеш върху тях от шестия етаж. Или от дванадесетия.
А между другото, вашето дете къде е в момента?
Страхотна статия! И абсолютно съгласна- няма невинни, когато се случи такова нещо-да умре дете! И всички чуваме, четем, съчувстваме и после лека полека забравяме. Но родителите са тези, които трябва да живеят с вината и с болката. Не знам дали има по-страшно нещо!
