Българският Омар Хаям търсел във виното начин да изтрие от съзнанието си образа на най-масовия убиец в нашата история
Автор: Борис Цветанов
Поетът Ламар (Лалю Маринов) минава за българския Омар Хаям, ако не по писането, то по пиенето. „Ако повърна това, което съм изпил – казваше красноречиво той, – ще удавя София!"
40 години след преселването му в по-добрия свят, още се помнят само с приятно чувство и носталгия нонстоп трапезите му с „пием, пеем, пушим, дамаджани сушим".
„Само ограниченият, тесният човек, пие с мярка – твърдеше разкъсалият оковите, широко скроеният Ламар и поясняваше: – Човекът с неограничените възможности няма мяра не само в таланта, но и в пиенето..."
В дома си той беше пренесъл атмосферата на старите бохемски кръчми на някогашна София, в които се пиеше и се пееха македонски революционни песни. Там денонощно течеше като из ведро „тригодишно вино" и „ракия от Балканската война". А за специалитетите му по мезета и хапване е необходимо многотомно издание.
„Ако можеше да присъства на погребението си – твърдеше Тодор Генов, – той щеше да си е със старата широкопола шапка, папионката и с чаша в ръка щеше да пее: „Ако умрем, ил загинем, немой да ме жалите..."
За Ламар е писано доста. Но нито ред няма за причината за безмерното му пиене. А то не бе само като покритие на безмерния му талант.
Не е било само по омархаямски.
Четиридесет и девет години Ламар се опитваше да изтрие от съзнанието си образа на една „фамозна личност", както я нарече в спомените си, но все ставаше обратното – този кошмар, започнал през 1925 г., продължава с нарастващ темп веднага след Девети септември.
Ето разказа на Ламар за това как се е разминал със смъртта си през двадесет и пета.
Отминал е атентатът в „Света Неделя“. София тъне в стотици жестоко избити антифашисти. Ламар е станал свидетел на престрелката на обкръжените майор Коста Янков, зет на Дядото и най-търсеният по това време комунист, и полковник Коджейков, укрил го в дома си на улица „Искър".
И после:
„През 1925 г. – ще напише в спомените си – пристигна международна комисия от интелектуалци, която да разследва зверствата през Септемврийското въстание и след атентата в „Света Неделя". Идват и при мен. Питат ме какво зная. И тъкмо да си отворя устата... виждам една фамозна личност, която съм срещал многократно из нашите среди. И в Дирекцията на полицията. И какво – „Извинете – казвам, – господа, но не съм чувал за никакви зверства". Ония настояват: „Но вие сам сте писали стихове за тия неща". „Моля ви се – продължавам, – това е поезия, метафори и фантазии“. И комисията си замина. С нея и оня – облечен изискано, в черно, пратеник на Смъртта..."
И тогава в съзнанието, редом с образа на този Демон, Сатана, се настанява и старата мъдрост „Който не мълчи, умира!"
До края на живота си Ламар няма да каже името му.
Ако е било опасно преди Девети, дваж по-опасно става след това.
Защото фамозната личност, както ще бъде написано в некролога му през 1970 г., е вече „изтъкнат революционер, скромен, честен, предан комунист, народен представител, член на Контролно-ревизионната комисия на ЦК на БКП".
Името му?
Лев Главинчев.
Преди всичко, защо Ламар го споменава като „личност, която срещал многократно из нашите среди".
Имал е литературни интереси. И амбиции от рода на ония, за които Радой Ралин казваше: „Амбиции вселенски, възможности махленски".
През двадесет и пета, както сам ще пише в показанията си през 1951 г.: „получих пистолет и полицейска карта. В събитията от април двадесет и пета съм участвал с карта и без карта." Откровеничи, че е участвал в акцията срещу Коджейков на улица "Искър" (но не споменава Коста Янков).
Сега да помислим каква власт е установена на Девети септември – този масов убиец от двадесет и пета на Девети септември става комендант на Народната милиция. Дори се гордее с „убийството е моят занаят“. А биенето в гърдите. „Участвах с карта и без карта" означава ни повече, ни по-малко, че е бил не само касапин из подземията на Артилерийските казарми, но и по домовете – като башибузука, който генерал Иван Вълков наричаше „безотговорни фактори".
Един шофьор на такси – Боре Тасков, разказва в полицията как с още един тип удушили с въже на задната седалка спътника си.
През 1935 г. пък удушил и отрязал главата на любовницата си. Осъдили го на 15 години затвор, лежал пет. Амнистиран. Като властник след Девети, издействал тия години да му се зачетат за „трудов стаж", защото бил уж наклеветен като комунист и лежал невинен.
Казват, че това бил Македонският Дракула – говори се, че е убил Павел Шаторов, организирал убийството на поета Кочо Рацин, приятел на Вапцаров... Искал главата и на Димитър Талев (за което вече писахме в „Десант")...
Да се разведрим малко от тия ужаси.
Главински пишел стихове (?!) Другарувал с Димитър Б. Митов, шеф на "Литературен глас". Съпругата на Митов Радка го наричала „романтичен разбойник". Заседявал се сред поети и писатели в „Цар Освободител". Обичал да критикува, да се гаври. С комунисти - интелектуалци се заседявал в „Средец". Другарувал и с Шмиргела.
Разказвал ми го е историкът Добри Мичев. През 1968 г. му потрябвали справки за ВМРО. Потърсил Блаже Видов, виден деец на движението от двадесетте и тридесетте години. Той му представил Лев Главинчев. Описа ми го така: „Набит, мургав, рус... с много къси, космати ръце... Дълги години не можех да се отърва от натрапчивата мисъл, че щом видях това, веднага в съзнанието ми изникнаха образите на палачите от картините, изобразяващи екзекуции в Средновековието – не знам защо... Това чувство не ме напусна никога!"
Спомнете си Ламар: „пратеникът на Смъртта".
Блаже Видов съвсем подпалил фитила. „На тоя ръцете му са до лактите в кръв!" – казал той. А Лев Главинчев се разсмял от сърце, като ученик, който е получил похвала, че ако има бележка повече от шестица, ще му я пишат...
„Когато убивал – разказва Стоян Бояджиев, деец на възстановеното ВМРО, пред авторката на епопеята „Горещо червено" Ивайла Александрова, – изпитвал удоволствие! Възбуждаше го живата сила у обекта, приятно му било хора да умират в ръцете му".
Непосредствено след Девети септември той и Веселин Георгиев (не го бъркай, читателю, с Веселин Андреев) решавали кои от затворените в подземията на Народната милиция трябва да се пращат на оня свят. Главинчев бил главното действащо лице в прочутите разстрели на 1 февруари 1945 г.
В годините на лов на вещици бил „наклеветен" (Архив на МВР, ед. 19787, лд. 316/49) и осъден на 5 години затвор. Пратен в Белене, обект 1, разред 1 – за особено опасни престъпници. Там се хвалел: тук съм временно, хора като мен винаги трябват!
През 1954 г. бива освободен. Реабилитирали го.
Радой Ралин ми е разказвал: „Дори му се радвахме – освободиха го, реабилитираха го, надежда за всички незаслужено пратени в лагерите“.
По време на погребението му неговият брат с чувство на законна гордост казал, че изтъкнатият деец на БКП лично видял сметката на 226 фашисти на Ванче Михайлов. На банкета след гробищата допълнил: „Враговете на народната власт, които е ликвидирал, са трикратно повече"!
Това е най-малкото, което можем да разкажем за Сатаната, тревожил дните и нощите на Ламар, недаващ му покой цели 49 години...
