Архитектурно-етнографският комплекс ”Етъра” край Габрово навършва 50 години
Автор: Огнян Марков
Етнографският комплекс „Етъра“ е един от стоте национални туристически обекта, в които са съхранени основните моменти от историята и бита на нашия народ. Той е открит на 7 септември 1964 г., но изграждането му по идея на Лазар Донков започва още в края на април предходната година.
Тогава се извършва реставрирането на тепавицата и воденицата караджейка, на валявицата, пренасянето в автентичния й вид на ножарската работилница от Габрово, както и строителството на друга воденица – със специфичното й водно колело, наречено долап. Така се поставя началото на един от интересните и самобитни етнографски комплекси, в които старите народни занаяти се практикуват с оборудване и по начин, взет от по-близкото или по-далечното ни минало.
Оттогава досега всяка година на територията на „Етъра“ нещо се доизгражда – пренесено отнякъде или възпроизведено по оригинала, прогласяват се майстори, провеждат се надпревари в отделните занаяти, упражнявани там. А числото на туристите там непрекъснато расте, за да достигне своя връх през 1981 г., когато 552 350 души са минали по тесните каменни улички на комплекса, а на 5 август същата година е регистриран и 5-милионният посетител.
Петдесет години след създаването му, музейният фонд на комплекса наброява вече над 35 хиляди единици, петнадесет са упражняваните в него занаяти, работят осем водни съоръжения, и то по начина, както това е ставало преди 100 и повече години, а от 2013 г. вече има обособен музеен кът, предназначен за деца от 4 до 12 години.
Местоположението на този малък град-музей не е избрано случайно. Още през 1860 г. Габрово е обявено за град. Австро-унгарският археолог, етнограф и географ Феликс Каниц, който 18 пъти посещава България, казва за него, че през втората половина на XIX век градът „е една голяма работилница“ и че „живее от водата“, имайки предвид масово използваната водна сила. По това време славата на габровските изделия вече се носи из цялата Османска империя, а и извън нея.
Ами Буе, френски геолог, впоследствие станал австрийски поданик, посещава Габрово през 1872 година и пише за видяното от него там следното: "Всяко семейство умее да си служи с водите на река Янтра като движеща сила за упражняване на някакъв занаят. Ножарството, особено ятаганите, грънчарството, шаяци, платна, гайтани и кожи се търсят във всички съседни страни чак до илирийските, австрийските провинции."
Поради това и изграждането му в непосредствена близост до този град, в полите на Стара планина, е имало за цел да се създаде един резерват, който да съхрани архитектурно-битовото богатство на Габрово и близкия около него регион. Впоследствие обаче започват да се пренасят къщи и работилници и от други райони на страната или да бъдат построявани техни точни копия, което вече прави „Етъра“ национален етнографски комплекс.
Когато посетителят влезе в комплекса, първото, което вижда, е малката къща, в която са механичните шишове, на които се пече кебап. Малко по-нататък, в дясно от основната улица и във височина, са пещите за хляб.
Под тях е сградата на възрожденската механа, датирана към втората половина на XVIII в., една талпена постройка, изпълнена според старите български традиции. На втория й етаж е подредена експозицията на типичната уредба на габровската балканска къща. Вляво остават двете чешми, едната от които е от 1843 г., а другата от 1870 г.
Точно срещу информационния център е ножарската работилница. Ковашкият занаят е един от първите, установили се в Габрово, а още през 1772 г. е създадена и еснафската му организация. По начина на приготвянето им там ножовете се делят на три вида. При първия от тях те се изковават така, че стоманата да образува режещата част и върха на острието, а останалата част от ножа е от желязо. Този начин на спояване се нарича „кайнак“ или ковашка заварка.
Изделията от втория вид се изработват като стоманата и желязото за острието се наковават (диплят), докато се превърнат в хомогенна маса. Така са се изработвали висококачествени саби, ятагани и други средства за въоръжение, както и изделия за специални и професионални цели. Остриетата на ножовете от третия вид пък се изковават само от стоманени късове. Такива са бръсначите и някои други специални видове изделия.
От същата страна на улицата по-нататък е механичното точило, а точно до него е тепавицата. Двете съоръжения се захранват с вода от една и съща вада, разделена на два канала, като този на воденицата е вдигнат над земята, а водното колело е точно под него.
По стълби, които отиват нагоре, се стига до едната валявица в комплекса. В нея се перат вълнени тъкани – одеяла, кебета, олюви, китеници, халища, без да се използва сапун, а само със силата на стичащата се по стръмен улей вода, която завърта стремително поставеното във валявицата пране. При този начин тъканите се изпират отлично, стават мъхести, а времето за валяне продължава 5 и повече часа в зависимост от температурата на водата и материала.
По-долу от нея и непосредствено до тепавицата е воденицата караджейка. Тя е най-старият действащ обект в музея. В този й вид е построена около 1780 г. Наименованието й "караджейка" пък идва от турската дума "кара" - "черно", тъй като при мелене на жито между каменните воденични колела брашното става тъмно на цвят.
Покрай часовниковата кула се стига до двусводест каменен мост, а точно срещу излаза от него е Кристникколчовия хан, в който е администрацията на музея и едновременно с това – и музейна сбирка. След неговата сграда, в малка китна градинка по шест стъпала нагоре се стига до чешмата с баралеф на известния етнограф, художник и фактическия създател на комплекса Лазар Донков.
Известната Сакова къща и една от най-хубавите сгради в комплекса, боядисана в синьо и с изрисувана колонада по стените й, е следващият обект, на който се спира погледа на посетителя. Това е копие на дома на известния габровски търговец Петър Сака, построен през 1850 г. до Баевия мост в Габрово. Нейната възстановка в комплекса е от 1970 г. и се приема като пример за влиянието на средиземноморската архитектура на територията на Централна България.
На първия етаж на къщата е търговският дюкян, както това е написано над вратата му. В него се продават изработените от майсторите в комплекса изделия. Характерното за тази пищна и изящна с формите си сграда освен цвета – тъй като къщите нататък са традиционно бели, са многото прозорци – 21 на брой, както и откритият чардак, който навътре преминава в кьошк – закрито отгоре, но отворено отстрани помещение.
По-нататък улицата се стеснява, на места стрехите на къщите дори се допират.
Посетителят минава край къщата-фурна, Мотковото кафене, в което е и шарланджийската, куюмджийската и грънчарската работилница, къщата с табахана, както е наречена работилницата за обработка на кожи. за да се стигне в крайна сметка до нов каменен мост над Янтра, вляво от който, на левия й бряг е разположена църквата „Свето Богоявление“ с килийно училище в нея.
След моста уличката се разширява в хубава градина от плодни дръвчета и по нея след тридесетина метра се стига до бояджийската работилница, гайтанджийската одая и воденицата долапкиня. Това е може би най-интересната част от разходката на посетителя в комплекса, особено що се касае до работилницата за гайтани.
Изключително интересно е човек да наблюдава плетенето на 8-, 10- и 12-нишковите гайтани, получавани от завъртаните от чарка клеми с навитата на тях прежда. Двете групи клеми - леви и десни - се движат по самостоятелни, взаимопресичащи се елипси, като движението им, регулирано от сложна система от зъбни колела, се извършва по строго определен път, за да се получи сплитането на отделните нишки в един здрав гайтан. След излизането от клемите готовото изделие се опъва от механични приспособления, които всъщност осигуряват равномерното плетене. По-нататъшната обработка на гайтана - пърлене, боядисване, сушене, се прави в други работилници.
Долапкинята воденица, строена по оригинал от 1874 г., е с много интересна и напълно автентична дървена предавка и специфична покривна конструкция, а срещу нея е стругът за бъклици, датиран от началото на XIX в. Така се стига вече до голямата валявица, разположена вдясно, също във височина, която е в края на комплекса, тъй като по-нататък следва само оброчището на св. Георги.
Значението на подобни етнографски комплекси наистина е огромно.
От една страна, в тях се запазват старите способи и механизми на народните занаяти, както и много други елементи от бита на българина от XVII и XVIII. От друга, остава съхранена за поколенията архитектурната специфика на старата българска къща, начините и материалите, с които тя е градена. Но не по-малко важно е съхраняването на българския дух, който намира опорните си точки точно на такива места, каквито освен „Етъра“ са Етнографският ареален комплекс в Златоград, Архитектурно-историческият резерват в Боженци, Старият град в Несебър и много други по-големи или по-малки кътчета у нас, в които родните битови традиции са запазени автентични за идните поколения.
