Той е роден в Троян през 1881 г. Баща му е заможен чифликчия и когато Сашо завършва гимназия в родния си град, го изпраща да учи медицина във Виена.
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
Връща се през 1906 г. и започва работа като стажант-хирург във Военната болница в София. Справя се обаче изключително успешно с работата си и само за 3 години стига до поста старши хирург.
При обявяването на Балканската война по негово желание е изпратен в полева болница. Предлагат му да стане неин началник, но той отказва, защото смята, че това ще го отклонява от преките му задължения – да помага на нуждаещите се.
Още първите битки са кръвопролитни и болницата са пълни с ранени. Колегите на доктор Маринчев при всяко по-сериозно нараняване на крак или ръка пристъпват към ампутация, но той предприема друго. Вместо ампутация, прави сложни операции и предпазва от инвалидност стотици войници и офицери. Заради заслугите му е произведен в чин майор и е награден с ордени и медали.
През Първата световна война д-р Александър Маринчев отново е на предни позиции. Той прави операции под светлината на газови лампи и дори на свещи. Ранените войници и офицери се молят да попаднат в неговите ръце, защото той се е прочул като истински чародеец. Пришива откъснати ръце и крака, вади куршуми и осколки от телата, даже и от органите.
Заради спасяването на стотици войници и офицери е произведен в чин полковник, което обаче лично на него не му прави никакво впечатление. Той никога не е обличал униформата си и не носи връчените му ордени и медали.
Доктор Маринчев и първият, който въвежда зелена мантия за хирурзите, защото според него това е цветът на живота. Той с мъка преживява всенародната покруса през 1918-1919 г. Подава си оставката, за да не тежи на държавния бюджет. Въпреки това винаги се отзовава безвъзмездно да извършва операции във военната и в цивилни болници.
На 1 март 1941 г. България се включва във Втората световна война. Цар Борис ІІІ кани на среща о. з. полковник Маринчев и му предлага да стане главен консултант по здравеопазването в българските армии.
На което д-р Маринчев отговаря: „Българските войски в Македония и Егейска Тракия няма да водят битки и следователно там няма да има ранени, а аз съм хирург, значи от мен няма необходимост“. И това наистина е така. Населението в Македония посреща българските воини като освободители и се радва, че отново е присъединено към майка България. Подобно е положението и в Егейска Тракия, където голяма част от населението е българско, и така до септември 1944 г. армиите не водят военни действия.
След това обаче положението се променя. Съветските войски влизат в България и правителството на ОФ обявява война на Германия. Започват кръвопролитни боеве с многократно по-добре въоръжения и опитен противник. Срещу него атаките „на нож“ са немислими, защото той е укрепен в стоманобетонни бункери, има танкове, артилерия и авиация. Поради това българите дават големи жертви за превземането на всеки укрепен пункт и позиция.
Тогава д-р Маринчев, вече на 64 г., се включва в спасяването на здравето и живота на воюващите офицери и войници. С прилаганите от него методи отново стотици са спасени от ампутация на крайници. Лекарят придружава частите на Първа българска армия до р. Мур в Австрия, където се срещат със съюзническите войски. Там той оперира успешно 35 американски и английски войници и офицери, за които техните лекари са се произнесли, че са безнадеждни случаи. По този повод един американски лекар му казва, че той е достоен за Нобелова награда.
Втората световна война приключва. Д-р Маринчев се връща в България. От всичко преживяно започва да чувства, че е влошено здравословното му състояние. Сам си поставя диагнозата рак на простатата. По това време лекарства за лечение няма и единственият изход е операция. Но няма хирурзи в България, които могат да я направят.
Затова д-р Маринчев се свързва с един от обучените от него хирурзи. Дава му да прочете написани от него указания, но ще трябва го напътства и по време на операцията, затова тя трябва да се направи с местна упойка, за да бъде в съзнание. Болките са направо ужасяващи в продължение на 2,5 ч., докато трае операцията. На няколко пъти той губи съзнание от тях, но щом идва на себе си, продължава да дава указания. Туморът е отстранен, д-р Маринчев, въпреки че вече е на 74 г., бързо се възстановява.
След 2 месеца отново си пие традиционните 100 грама сливова ракия и един литър вино, както казва, за спокоен сън. Умира през 1965 г. на 84-годишна възраст. За съжаление неговите методи за хирургия на крайниците и за премахване на тумор от простатната жлеза не са наследени от българската медицина, а се използват в други страни.
