Много, много отдавна, когато в България е нямало здравноосигурителна каса, джипита и други подобни модерни дивотии, болните все пак са били лекувани. Освен някой хекимин, учил при професионалист или друг знахар, придобил умения по наследство, „алтернативна медицина” в Северна България са практикували калушарите.
Те са разновидност на русалиите, за които вече сте чели на страниците на „Десант”. Ходели са на дружини от по трима, петима, а най-често седем души. Само мъже, народният фоклор не помни някога да е съществувала жена калушарка.
Тези мистериозни хора обикаляли селата по време на разцъфналата пролет (най-често през месец май) и задълженията им далеч не се изчерпвали само с церене на болни. Вярвало се е, че ако калушар мине през къщата и двора ти, те очаква голям берекет до края на годината. Начело на дружината стоял ватафин, който бил почитан и уважаван, като голям началник. Обикновено той избирал останалите свои съратници, като гледал те да бъдат пъргави и здрави мъже с голяма вътрешна сила, които издържат на силно духовно напрежение.
На съвременен български език – непукисти.
Те били облечени с обикновени дрехи. Само че на калпаците си носели китки с лековити билки, а на опинците – звънчета и всякакви железни дрънкулки. Задължително носели тояги, обковани с остър железен шип в долния край, които забивали по време на ритуалния танц.
Спазвали някои правила, досущ прилични на тези на русалиите. Те не поздравявали никого, когото срещнат, не газели в река, не се делили никога един от друг по време на „лечебен поход” и не играели с друга дружина в същото село.
Танцът им бил изпълняван за здраве, плодородие, но и за лечение на залежал се болен. Мелодията на танца била особено странна форма на ръченица, с много по-чести (!?!) стъпки, изпълнявана на гайда от „свирец”.
Нейната роля била ясно определена – да накара калушарите да изпаднат в пълен транс, в който да се свържат със свръхестествените сили на природата, отвъд всякакви човешки и религиозни представи.
По време на изпълнението никой от тях не си позволявал да обели дума, а когато лекували болен в съвсем нова за тях къща, им било приготвяно гърне с „неначената” вода и паница с оцет.
Болният им бил донасян на черга и мистичното хоро се завивало около него. Само шефът-ватафин оставал извън кръга, с оцетната паница в ръце, вдигнал високо знаме от бял лен, с извезани чародейни знаци в четирите му края.
В началото на лечебния сеанс калушарите танцували кротко, но скоро стъпките зачестявали. Ключов момент било хващането на чергата с болния и подхвърлянето му нагоре.
В този момент се викало с всичка сила „Хай, на калуш! Хай на калуш!”, а след това ватафинът влизал в кръга, за да натрие челото на болника с оцет и да го принуди да пийне от паницата. После поставял знамето връз него, вдигал го и духвал в четирите посоки на света.
Следвала нова игра на калушарите, но вече приличаща почти на вакханалия – с прескачане на охтичавия, викове по него, обикаляне на гърнето и хвърляне на билки в него. А гайдата пищяла още по-силно, правейки мелодията почти дивашка.
Този етап на лечителския танц се наричал „флоричка”, в него ватафинът хвърлял билки и ръсел с вода, мърморейки заклинания. Кулминацията на всичко идвала, когато той изкрещявал заповед най-старият калушар, който водел хорото, да разбие със своята тояга гърнето.
В този момент болният трябвало да скочи и побегне оздравял, а обикновено няколко калушари припадали в несвяст, защото обирали болестта от „пациента” си. Без припадък лечението било смятано за провалено. Останалите на крака почвали да свестяват другарите си с хоро в обратната посока, достигащо голяма скорост за кратко време, защото се вярвало, че ако връщането от оня свят стане по-бавно, изпадналите в транс никога не се връщали от царството на мъртвите.
След седмица изнурителна игра в своя район, калушарите се връщали в родното си място, сваляли одеждите си, предавали обкованите си с желязо тояги на съхранение у ватафина и сядали да се веселят цяла нощ, докато си поделяли получените дарове и пари.
Вярвало се, че където играят ще има богата реколта по нивите и лозята и здраве по хората, а техните танци лекували всякакви болести и най-вече треската, върлувала край бреговете на река Дунав.
Лекували дори болно добиче, насипвайки около него сол и газейки в нея по време на хорото. Прогонвали и появил се в селото таласъм.
„Калушари” била разновидност на умалителната дума „калуш” (кон, на румънски език).
